Паулу Коелю, специално за "Ищо е"  
 

Моментът, в който пръстите на ръката се разтварят

 
Дясната ми ръка започва бавно да опъва тетивата, а през това време лявата държи здраво лъка. Усилието е огромно, все едно да дърпаш по хоризонтална плоскост куфар, тежащ 35 килограма, но ръцете ми не бива да треперят, очите ми трябва да са отворени, а краката – здраво стъпили на земята. Изпадам в състояние, подобно на транс: отъждествявам се едновременно с лъка, стрелата и мишената, която е на 28 метра пред мен.
            И щом усетя, че е настъпил моментът, пръстите на ръката ми се разтварят и стрелата полита към мишената. От този миг насетне на стрелеца не му остава нищо друго освен да следи полета й със съзнанието, че е дал най-доброто от себе си, че е успял да запази контрол и е изпитвал радост по време на цялото това действие. Парадоксът е очевиден: положих неимоверни усилия, за да задържа до гърдите си, до лицето си нещо, което трябва да пусна в следващия миг, когато не ще имам ни най-малка възможност да променя посоката на неговото движение.
Чувам звъненето на телефона, но той може да почака. Сега следя полета на стрелата, който толкова много прилича на настоящия момент от моята кариера: новата ми книга ще излезе от печат в понеделник, 21 март, тоест след четири дни. Какво изпитва стрелецът, след като е пуснал стрелата, а тя все още не е достигнала до мишената? Какво изпитва писателят, когато знае, че съвсем скоро творбата му ще бъде в ръцете на онези, за които е предназначена – читателите, знаейки, че те ще потънат в страниците й и ще разберат (или не) емоциите, които се е опитал да сподели с тях?
Ако можех да синтезирам обзелите ме в момента чувства в две думи, те биха били вълнение и радост.
Древните стрелци с лък, последователи на зен будизма, са казали, че всяка стрела представлява един човешки живот, и ние трябва да се съобразяваме с това. Всяка моя книга е една стрела, част от живота ми, която разкривам първо пред самия себе си, а после и пред читателите си. Много пъти са лансирали мои книги и всяка от тях е предизвиквала у мен различни емоции, но романът “Захир” е по-различен: в него описвам самия себе си в много по-голяма степен, отколкото в другите текстове, с изключение, може би, на “Дневникът на един маг”. В него търся трескаво и упорито сабята си по пътя до Сантяго. А сега споделям с моите читатели какво съм сторил със сабята си.
Стрелата символизира амбицията на стрелеца: тя съчетава силата на лъка с мекотата на мишената. Ето защо тази амбиция трябва да бъде кристално чиста, да защитава справедлива кауза, да е здраво вкоренена в душата му. След като стрелата бъде пусната, тя няма да се върне обратно, следователно по-добре е да се откажеш от изстрела, ако предшестващите го движения не са били точни и правилни, отколкото да стреляш посредствено, само защото лъкът вече е бил опънат, а мишената очаква стрелата.
Много пъти съм го правил: изтривал съм цели книги от компютъра си, защото не съм успявал да се изразя по най-добрия начин. Ала никога не съм преставал да изпращам стрелите си (моите текстове) само заради страха да не сгреша. След като съм извършил правилно необходимите движения, разтварям пръстите си и пускам тетивата. След като съм вложил всичко от себе си във всяка една дума, която съм написал, тези думи вече не ми принадлежат, мишената се превръща в огледало и аз се виждам отразен в очите на моите читатели.
Телефонът отново иззвънява.
Това е личният ми номер, който е известен само на петима души, ето защо решавам да се обадя. От другата страна е Моника Антунис, моята литературна агентка и приятелка, която току-що се е завърнала от Панаира на книгата в Лондон. Срещнала се е с всички издатели, които са били страшно ентусиазирани, в края на краищата става въпрос за начален тираж от 8 милиона екземпляра, които ще излязат в целия свят. Съобщава ми, че всички са се съгласили да дам само по едно интервю за всяка отделна страна (с изключение на Бразилия, която е моя родина). Добавя още, че англичаните подготвят реклама, която ще бъде прожектирана във всички филмови салони, а японският издател щял да уреди да поставят постери в токийското метро.
“ Побиха ме тръпки, Паулу, тези постери в метрото струват цяло състояние!”
Предпочитам да спра разговора дотук. След това, което чух за Токио, не ми се слушат повече подробности. Добавих още една дума, за да изразя какво чувствам в момента: вълнение, радост и… побиване на тръпки.
По-добре да се върна към моя лък и стрелата. Съществуват два вида стрелба с лък.
При първия вид изстрелът е точен, но бездушен. Стрелецът, макар и изключително техничен, се концентрира изключително върху мишената и това му пречи да се развива, изстрелите му се повтарят, не успява да израстне. Един ден ще се откаже от стрелбата с лък, защото ще реши, че тя се е превърнала в рутина.
При втория вид стрелецът влага цялата си душа. И когато амбицията му се превърне в полет на стрела, пръстите на ръката му се отварят в най-подходящия момент, звукът от тетивата кара птиците да пеят, а жестът, с който той е изпратил нещо надалеч, колкото и парадоксално да изглежда, му помага да се завърне и да преоткрие самия себе си. Ето защо човек трябва да осъзнае усилието, което му струва опъването на лъка, да диша правилно, да се концентрира върху целта, да е наясно със своя стремеж, да заеме елегантна поза, да прояви уважение към своя труд.
Стрелата не може да излети преди стрелецът да е готов за изстрела, в противен случай полетът й ще бъде кратък. Тя не може да излети и ако стрелецът е изпуснал момента, в който е заемал идеалното положение и е бил максимално концентриран, защото тялото му не ще може да издържи на усилието и ръката му ще започне да трепери.
Стрелата трябва да излети в мига, в който лъкът, стрелецът и мишената заемат една и съща точка във вселената: тази на Вдъхновението.
В “Захир” също се спирам на тази дума, тъй като главният герой е писател. Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, поглеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови – идеи, които са узрели, готови да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях.
По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба, изтощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се вижда на хоризонта.
Въпреки това не се връщам обратно, трябва непременно да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, като например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме парализират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да обмисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, което би ми отнело толкова много радости?
Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В разстояние на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам нищо на никого, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.
Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна пред компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкия бар, за да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че трябваше да съм започнал да пиша в единайсет сутринта, сега обаче изникват други задачи; опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка  с интернет; не ми остава нищо друго освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?
Започвам по задължение, но изведнъж “нещото” ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам обратно пред компютъра – повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часá сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.
Главният герой в “Захир” достига до същия извод: да пишеш означава да откриеш историята, която не ти е била разказана, да пътуваш до непознатия остров и да се опиташ да споделиш това преживяване със себеподобните си. Непрестанно се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разбирам това, което съм написал, когато виждам, че и другите са го разбрали, но никога преди това.
Възхищавам се на полета на стрелата: заедно с нея лети и моето сърце и съм абсолютно сигурен, че въпреки радостта, вълнението и тръпките, които ме побива, тази нощ ще спя спокойно. Защото заедно с тази стрела лети и моето сърце.
 
Продукти: 0
Цена: 0.00 лв.
(Очаква се на пазара на 24.01.2019)
End Game

Автор: Дейвид Балдачи
Корична цена: 0.00 лв.
виж още
0.00 лв.
Изчерпана
(Очаква се на пазара на 10.01.2019)
Романът на Алва Вандербилт
Бестселър
Автор: Терез Ан Фаулър
Корична цена: 0.00 лв.
виж още
0.00 лв.
Изчерпана
контакти

Офис

1504 София, ул. "Тича"3Б  

Телефон/факс:
(02) 9433 989,
(02) 8467 576
Е-mail: office@obsidian.bg

 

"Обсидиан" борса

1528 София,
бул. "Искърско шосе" 19, Книжна борса "Болид"

Работно време:
Понеделник-петък: 9-16 ч.

E-mail: obsidianbalkan@abv.bg

Телефон: (02) 979 00 94

 

Обсидиан във Фейсбук
легенда
бестселър
откъс от книга
цена в магазина
промоционална цена