Print

Двайсет години по-късно...

Седнал съм в парка на един град в Южна Франция.
Гледам планините пред мен и си спомням как преди двайсет години, недалеч от мястото, където се намирам, ги прекосих пеша. Това бяха първите ми стъпки по Пътя на Сантяго.

И така, връщам се назад във времето към един следобед с кафе и минерална вода, разговарящи и преминаващи хора – само че този път съм в равнините на Леон, езикът е испански, наближава рожденият ми ден, вече отдавна не съм в Сен Жан Пие-дьо-Пор, а съм изминал малко повече от половината път до Сантяго де Компостела. Гледам напред, пейзажът е еднообразен и моят водач пие кафе в този бар, който сякаш е изникнал от нищото. Гледам назад същият еднообразен пейзаж с единствената разлика, че в прахта по земята са се отпечатали подметките на обувките ми. Но това е временно, вятърът ще ги заличи, преди да падне нощта. Всичко ми изглежда нереално. Какво правя на подобно място? Този въпрос продължава да ме преследва, въпреки че вече са минали няколко седмици.
Търся един меч. Изпълнявам ритуал на РАМ – малък орден на католическата църква, без тайнства и мистерии освен опита да се проникне в символния език на света. Смятам, че съм бил измамен, че духовното търсене е лишено от смисъл и логика, и че щеше да е по-добре да си бях останал в Бразилия, да се занимавам с това, с което винаги съм се занимавал. Съмнявам се в искреността си по отношение на духовното търсене, тъй като отдавна търся Бог, а той все не ми се явява. Моля се в часовете за молитва, изминавам странни пътища, върша каквото трябва и приемам задачи, които ми се струват абсурдни.
Това е – съмнявам се в искреността си. През всичките тези дни Петрус ми повтаря, че пътят е за всички, за обикновените хора и аз се разочаровам. Смятах, че моето голямо усърдие ми отрежда особено място сред малцината избрани, които се доближават до архетиповете на Вселената. Надявам се най-накрая да открия, че историите за тайното управление на мъдреците от Тибет са верни, както и тези за вълшебните еликсири, способни да породят любов дори и там, където няма привличане. Също и за ритуалите, с които вратите на Рая внезапно се отварят.
Но Петрус ми казва тъкмо обратното – избраните не съществуват. Всички са избрани, когато вместо да си задават въпроса “какво правя тук”, решат да направят нещо, което да събуди желание в гърдите им. В желаните неща са вратите към Рая, любовта, която преобразява, и изборът, който ни води към Бог. Желанието ни свързва със Светия дух, а не стотиците, хилядите прочити на класическите текстове. Волята да повярваш, че животът е чудо, което дава възможност и на другите чудеса да се случват, а не така наречените “тайни ритуали” или “ордени на посветените”. И накрая, решението на човек да изпълни своята мисия го прави наистина човек, а не теориите, които той развива за тайнствата на живота.
И ето ме мен малко след средата на пътя, който ще ме отведе в Сантяго де Компостела.
В онзи следобед в Леон, през далечната 1986 г., аз все още не зная, че след шест-седем месеца ще напиша книга за това мое приключение, че в душата ми вече броди пастирът Сантяго, тръгнал да търси съкровище, че за една млада жена на име Вероника се готви да погълне сънотворни хапчета, за да се самоубие, че Пилар ще стигне до река Пиедра и, плачейки, ще напише своя дневник. Всичко, което зная в момента, е, че съм напрегнат, изнервен, неспособен да разговарям с Петрус, защото съзнавам, че не мога повече да правя каквото съм правил – дори и това да означава да се откажа от сума, която не е за пренебрегване в края на месеца, от известна емоционална стабилност, от работа, която познавам и чиито техники вече съм овладял. Трябва да внеса промяна и да следвам мечтата си, която ми се струва малко детинска, смешна, невъзможна за осъществяване – да стана писател, какъвто винаги съм желал да бъда, но какъвто нямам куража да бъда.
Петрус си допива кафето и минералната вода, иска сметката и настоява веднага да продължим по пътя, тъй като до следващия град остават още няколко километра. Хората продължават да минават и да разговарят, като поглеждат с крайчеца на окото си към двамата поклонници на средна възраст и мислейки си какви чудаци има по света, готови да се опитат да възродят и преживеят едно мъртво минало.
Температурата трябва да е около 27 градуса, тъй като е привечер. За хиляден път се питам какво правя там. И искам ли да внеса промяната? Май не, но в края на краищата този път ме променя. Искам ли да разбуля загадките? Май да, но този път ме учи, че няма тайни, че, както казва Исус Христос, няма нищо скрито, което да не се открие. Всичко се случва обратно на очакванията ми.
Ставаме и поемаме мълчаливо. Вглъбен съм в мислите си, в собствените си съмнения, а Петрус сигурно се притеснява за работата си - поне така ми се струва - в Милано. Той е тук, защото чувства някакъв дълг към Традицията, но вероятно се надява този поход да свърши бързо, за да може да се върне към нещата, които обича да прави.
Почти през целия остатък от вечерта вървим, без да говорим. Все още няма мобилни телефони, факсове, електронна поща. Изолирани сме в нашето принудително съжителство. Сантяго де Компостела е далеч пред нас и аз дори не подозирам, че този път ще ме отведе не само до него, но и до още много други градове по света. Нито аз, нито Петрус знаем, че същия следобед, в равнината на Леон, аз вървя и към Милано, неговия град, където десет години по-късно ще пристигна с книга, наречена “Алхимикът”. Вървя към своята съдба – толкова пъти мечтана и толкова пъти отхвърляна. Вървя към парка на един град в Южна Франция, където има кафе, минерална вода, приятно слънце и писмо от “Обсидиан”. Молят ме да напиша предговора към българското издание на “Дневникът на един маг”.


Мислено потеглям към страната, която посетих преди седем години, за да видя публикувана там историята на моето прераждане.


Паулу Коелю
Сен Мартен, януари, 2006 г.









Print