Print

......................

През онази нощ, когато Мария се взираше в сиянието, едва-едва приплъзващо се под плътно спуснатата завеса и си мислеше колко хубаво би било, ако е лунно – но то не е, защото в града никога не е така убийствено тъмно, за да се прокраднат под тежки завеси лунни лъчи – до нея лежеше мъж. Мъжът спеше, Мария не спеше. Щом се взираше, явно не спеше. Така се случва най-често след акт, който следва да е любовен: мъжът спи, жената не спи. Жената се сърди, защото мъжът спи, мъжът се чуди, защо жената не спи, но се чуди по-късно, когато е вече поспал или в мига, когато непреодолимо желание го принуждава да затвори очи и той по никакъв начин не успява да му устои, от което чуденето приключва.
Мария нито се сърди, нито оставя мъжа да се чуди, притваря очи след като всичко е свършило, вглежда се във вътрешната си тъмнина, където всякакъв сън липсва, тялото й лежи като мъртво, а гърдите й започват да отмерват обичайния ритъм на съня точно толкова време, колкото е нужно, за да дочуе същия ритъм, разпределящ в равни части външната тъмнина, след това отваря очи и се вглежда в сиянието, напиращо да влезе под спуснатата завеса и се зачудва дали не е лунно – би могла да потвърди и с поглед дали мъжът спи, но пулсът на тъмнината достатъчно ясно го показва и Мария се чувства свободна, което е удовлетворително състояние след акт, който следва да е любовен.
През онази нощ Мария все пак се обърна към мъжа и видя, че носът му е орлов, брадичката леко изнесена напред, а устата полуотворена, както често се случва при спящите хора. И преди го беше виждала – мъжът – не орловия нос, не брадичката, не устата, защото човек забелязва някои неща по-добре, когато е тъмно, тогава профилът се изрязва в мрака, а подробностите не пречат и не замъгляват картината.
Мария не се взира твърде дълго в лицето на мъжа, за да не се отегчи. Обърна гръб и на тялото, което лежеше спокойно отпуснато и се надигаше съвсем леко в естествения ритъм на сърцето, за разлика от времето преди съня, когато усърдно работеше, следвайки своя инстинкт, без да знае какво точно да прави с другото тяло – (но в това нямаше никаква изненада, изненада би било, ако в ритмичните му пулсации и опити за докосване, в тласъците напред и назад, би се промъкнала следа от прозрение) – което беше накарало Мария отдавна да се успокои, липсата на новост винаги действа успокоително, и когато усети, че е достатъчно уморена, изигра последния акт на любовното действие, за да даде възможност на мъжа да поспи, а тя най-после да се взре в сиянието, което пълзи под завесата и да се попита – дали не е лунно?
Не е.
Градът навън изпраща напосоки светлинни сигнали въпреки късния час, избликва в бързо отмиращи звуци, откънтява в стъпките на отминаващи силуети, но това Мария не го чува, в стаята тишината е пълна и е съсредоточена единствено в устойчивото похъркване на мъжа, от когото погледът й вече се отвърна и се взря в тъмнината, ту вътрешна, ту външна...
През онази нощ обаче, докато се взираше в двете отразени една в друга тъмнини, едната от които съдържаше все пак сияние при това може би лунно, Мария изпита странен копнеж. Усети го заседнал в долната част на корема, в гънките между краката, в края на гръбначния стълб, където, казват, е центърът на оргазма, в зърната на гърдите си, дори в пулса на една вена, извита от слепоочието до челото й, и ако не се познаваше достатъчно добре и не беше до болка свикнала със себе си, би могла да сбърка това натежало чувство с възбуда, която мъжът, въпреки че не подозираше какво може да прави в женското тяло, все пак е съумял случайно да предизвика, но не беше така, нямаше и капка съмнение, че копнежът беше съвсем друг копнеж, въпреки че телесно се съсредоточаваше в тези уж еднозначни места, и Мария почувства почти непреодолимо желание да стане от голямата спалня, да стъпи с боси крака на пода, да наметне халата си върху раменете и да отиде в другата стая. Когато желанието е непреодолимо, то, разбира се, не се преодолява, и Мария наистина стана много внимателно, съвсем леко, за да не наруши с нещо ритмичните пулсации на тялото, което спеше в собственото й легло, протегна ръката си и в тъмното напипа халата, мек и нежен подобно на човешка кожа, загърна се и стъпка по стъпка, почти пропълзя по килима, толкова леко, че дори паркетът не успя да проскърца, а дръжката, която напипа в тъмното, сякаш се подчини на тишината и вратата се отвори беззвучно... –
в коридора Мария запали лампата. Светлината я заслепи и се видя в огледалото, но не се стресна пред отражението си, не бяха нещо ново за нея разбърканите коси, клепките, леко подпухнали след усилието на тялото в играта, очите забулени... то винаги си е същото, когато напуска леглото след акт, по необходимост наричан любовен, затова отмина себе си и се упъти направо към другата стая, където непреодолимото желание я зовеше някъде от-към утробата, гръбначния стълб или пулса на вената...
Когато и там запали лампата, първо видя виолончелото положено в ъгъла, прибрано в калъф от свинска кожа с инкрустирани листенца седеф, и едва тогава изведнъж се досети в какво точно се състои този копнеж, който полусъзнателно беше последвала и който така коварно я предизвика да напусне спалнята, достатъчно широка, за да се абстрахира напълно от чуждото тяло и самата тя след време да притихне в упоителен сън.
Изключено, за жалост е невъзможно...
помисли и все пак направи крачка напред, запали лампиона, поставен до канапето и изгаси полилея, който пръскаше натрапчива светлина. Седна в кресло пред кръглата масичка, върху която две чаши недопито вино отчуждено се оглеждаха една в друга, и пак се съсредоточи във виолончелото, защото листенцата от седеф сякаш примигваха и преследваха погледа й...
...за жалост е невъзможно...
изпусна във въздуха въздишка, защото не беше възможно да отвори калъфа, да измъкне отвътре лъка, да издигне виолончелото в естествения му ръст, който беше точно 10 сантиметра по-малък от нейния, а после да го облегне удобно назад и да прокара лъка по грифа...
невъзможно е...
в три часа през нощта би последвал скандал, някой може дори да извика полиция, ужасен от звуците, които се промъкват в съня, заливат го и го удавят в кошмар, толкова плътен е този глас на виолончелото и прониква и в най-тайни места –
невъзможно е –
но най-лошото би било, че мъжът в съседната стая, който така ритмично похърква в упоителен сън, със сигурност ще се събуди, а когато един мъж се буди от кратката дрямка след акт, по необходимост наричан любовен, и не напипва жена, положила глава на рамото му или поне на съседна възглавница, обикновено намира утеха в органа, който не му позволява да се отдава на самота освен ако не се раздвои в себе си и тогава той става, започва да търси...
не, невъзможно е... толкова хора...
...и все пак в стаята е топло, тихо и скрито зад златиста завеса, въздухът плува в ненатрапчива светлина, халатът е мек и нежен подобно на женска кожа и Мария би могла поне въображаемо да е сама – би било истинско чудо да надникна отвъд завесата и там да няма никакъв град, а само разстлано до хоризонта поле, но защо пък поле, може би само море, или защо не небе само да има, в което никой, нищо не чува... едно съвсем празно небе... да можеше сега да прокарам лъка по грифа...
и защото понякога копнежът е наистина непреодолим, Мария стана от канапето и стъпи боса в мекия килим, направи няколко крачки и придърпа виолончелото към себе си, изправи го,
то 155 сантиметра, тя 165,
стигаше й точно до очите, и тя приведе глава и опря челото си върху прикритата раковина, там, където ключовете, твърдо издадени настрани удържат цялото напрежение на изопнатите струни, после го притисна с ръка и под свинската кожа напипа грифа, дори й се стори, че струните издадоха едва доловим стон, притисна го още по силно и тогава със сигурност чу как резонаторната кутия шептящо изпука и нещо в гърдите на Мария като че се пропука, не се въздържа и хвана с ръка ципа, започна леко да го издърпва надолу и там, където се отваряше цепнатината, се появявиха кафеникавите заоблени форми на най-гладкото, топло дърво, което ръцете й бяха докосвали – раковината, вглъбната към собствената си вътрешност, където краищата на струните се сплитаха, шийката, изопната напред, пръстите й бръкнаха в процепа и напипаха грифа, сега вече, ако би си позволила да натисне малко по-силно с възглавничките, и с едва доловимо движение да накара струната да потръпне, със сигурност би изтръгнала истински звук, тон някакъв, но ръката й само нежно лежеше върху струните, без да ги отчленява, без да търси в тях точния звук на квинтите, замряла в усета за вътрешния им трепет и очакваща от тях зов, и когато чу в раковината, допряна почти до ухото й, едва доловим тътен, се плъзна все по-надолу в пролуките, които с другата си ръка отваряше, изтегляйки ципа, и така докато галеше гладкия лак на повърхността, най-после стигна до резонаторния отвор... там пръстите й потънаха, а палецът й закачи едната струна и отдръпвайки се, издаде в нея дрезгав звук –
тихо, тихо, -
тихо изрече Мария, защото потръпна, самата тя докосната и вече по-бързо изтегли ципа до долу – виолончелото излезе цялото, калъфът се килна настрана и Мария го повдигна леко, да го освободи напълно от обвивката –
виолончелото стъпи върху шипа си, а Мария се наведе към захвърления калъф и оттам извади лъка... погали с него задната част на виолончелото, съвсем леко и чу едва вибриращ звук на дъската...
... да видим дали е възможно...
направи няколко крачки до стола, който обикновено използваше за свирене и седна заедно с виолончелото на него, взря се в шарките на килима, и затърси онази малка дупчица, в която обикновено полагаше първоначално шипа, докато увлечена в музиката и слята с инструмента не го изместваше и поради това, точно там, на килима зееше петно, плешивина, в която Мария обаче съзираше точно нужната дупчица, за да положи ритуално шпица в нея...
отметна леко халата и настани виолончелото между голите крака – лек хлад облъхна отвърстието отварящо път към утробата й, дъх някакъв се съедини с копнежа и плъзна по всички разклонения навътре, към гръдния кош, и тя вдигна ръката с лъка, другата впи пръсти в струните... –
да видим възможно ли е –
притвори очи, и през ръцете й потече лек ток, тялото й отвътре се залюля на вълни и някъде със сигурност музиката протече като недостъпно за ухото прозрение, защото лъкът се задвижи плавно във въздуха, лявата ръка заигра, и в едва доловимите й докосвания струните преглъщаха собствения си звук, отправяха го навътре в процепите на кутията, а корпусът на инструмента затрептя в ритъма на пълното беззвучие, с което лъкът на сантиметър от струните, опиянено танцуваше и плетеше мрежа от невидими звуци, в които тялото на Мария съзвучно с виолончелото заигра, изпоти се в усилието да удържи тишината, капка се отрони точно върху рамото му, вената на челото й набъбна до пръсване, сърцето й затуптя, а копнежът, сгорещен в невидимия дъх, се сгъсти на топка ниско в утробата й, изтегли се нагоре във въздушното движение на лъка и се концентрира за миг в края на гръбначния стълб, застина там в цяла нота с корона отгоре й, за да удържи до пределна възможност събрания в себе си звук, и после на талази започна да се излива, ръката не издържа тласъка и лъкът се сля със струните, впи се в тях в бурно тремоло и в пространството отекна вопъл, звук надмогна тишината
и Мария отвори очи.
Ръката й възпря неконтролируемото движение обсебило струните, пусна лъка на земята, и вече с двете си ръце обгърна виолончелото, което още пулсираше в ритъма на погълнатите навътре звуци...
опря челото си на раковината, застина, и в нея неочаквано дочу шепотът на море, загребващи тялото й вълни я обляха и капка протече по струните...

(Мария още никога не беше виждала морето на Атон, най-синьото в света, и не подозираше как вае Богородични камъни...)

...когато след малко се успокои и се увери, че последният неудържал себе си звук не е накърнил упоителния сън на мъжа, останал сам в собствената й спалня, Мария стана от стола, загърна халата върху голите си крака, и заедно с виолончелото направи няколко крачки до канапето, подпря го полулегнало в единия край, а самата тя се сви на топка в другия –
колко много ми се спи
промълви и погледът й започна да гасне, очите й се затвориха, само миг преди това успя да съзре бледото сияние и да помисли – дали не е лунно?
Не е.
И потъна в сън...


Print