Print

Казвам се Тирон. В продължение на тридесет и шест години бях довереният секретар на римския държавник Цицерон. Отначало това занятие бе вълнуващо, после удивително, сетне мъчително, а накрая и изключително опасно. През тези години той като че ли прекарваше повече време с мен, отколкото с всеки друг, дори със семейството си. Аз присъствах на личните му срещи, предавах тайните му послания. Записвах речите, писмата и литературното му творчество, включително и стиховете му. Потокът от думи се лееше тъй неудържимо, че бях принуден да измисля система, която впоследствие стана известна под името стенография. Днес тя се използва за записване на дебатите в сената, който я оцени по подобаващ начин и ми отпусна скромна пенсия. Благодарение на нея, малкото ми наследство и помощта на приятели съумявам да свързвам двата края. Не се нуждая от много. Възрастният човек живее от въздуха, а аз наистина съм много възрастен – наближавам стоте, както твърдят моите близки.
В годините след неговата смърт често ме питаха (обикновено шепнешком) какъв човек е бил Цицерон, но аз отказвах да отговарям. Откъде да зная кой е шпионин на властта и кой не? Все очаквах да бъда подложен на мъчения, но днес, когато животът ми е към края си, вече от нищо не се страхувам, дори от изтезания просто защото няма да издържа и секунда в ръцете на палача или неговите помощници. Ето защо реших да напиша всичко, което зная. Ще се опирам на паметта си и на поверените ми документи. Ще използвам моя бързопис, защото времето ми е малко и трябва да свърша час по-скоро. Разполагам с десетина празни свитъка, които съм събирал за тази цел с години. Предварително прося извинение за всички грешки и пропуски в стила. Моля се на боговете да довърша започнатото, преди да настъпи моят собствен край. Последната воля на Цицерон беше да разкажа истината за него и аз възнамерявам да я изпълня. И ако тази истина невинаги го представя като добродетелен мъж, тъй да бъде! Властта носи на човека много охолство и лукс, но малко ръце остават чисти.
Тук ще говоря именно за властта и човека, който я притежава. Имам предвид официалната политическа власт, която на латински ние наричаме imperium – властта, поверена ти от държавата, да разполагаш с живота и смъртта на другите. Стотици мъже са се домогвали до нея, но в историята на републиката единствено Цицерон я е преследвал само с талант, без да си помага с други средства. За разлика от Метел или Хортензий той не произхождаше от знатен род с вековни политически традиции и не можеше да разчита на семейното влияние при избори. Не разполагаше като Помпей и Цезар с могъща армия да подкрепи кандидатурата му. Не притежаваше несметното богатство на Крас да помаже пътя му към властта. Имаше само своя глас и единствено с усилие на волята го превърна в най-прочутия глас на света.


Бях на двадесет и четири, когато започнах да му служа. Той беше на двадесет и седем. Бях домашен роб, роден в семейното му имение близо до Арпин и никога не бях виждал Рим. Той беше млад адвокат, страдаше от нервно изтощение и се бореше да превъзмогне немалки вродени недъзи. Едва ли някой е допускал, че двамата имаме някакво бъдеще в живота.
По онова време гласът на Цицерон далеч не беше могъщият инструмент, в който се превърна по-късно, а дрезгав и от време на време заекващ. Навярно в главата му гъмжеше от думи, които в моменти на напрежение заприщваха гърлото му, съвсем като овце, бутащи се да минат едновременно през прага на кошарата, защото отзад ги притиска стадото. Освен това тези думи често се оказваха и твърде сложни за слушателите му. По-нетърпеливите от тях го наричаха Учения или Гърка и прякорите не изразяваха възхита. Никой не оспорваше таланта му на оратор, но неговата физика беше твърде слаба, за да изнесе амбициите му и усилието да опъва до скъсване гласните си струни в дълги всекидневни пледоарии, повечето на открито и във всякакви сезони, често го оставяше дни наред прегракнал и дори без глас. Хронично безсъние и лошо храносмилане допълваха неволите му. Казано направо, ако щеше да се издига в политиката, както отчаяно желаеше, той се нуждаеше от професионална помощ. Затова реши да остави Рим и да попътува, за да избистри мислите си и да потърси съветите на водещи учители по реторика, повечето от които живееха в Гърция и Мала Азия.
Тъй като аз се грижех за малката библиотека на баща му и се оправях с гръцкия, Цицерон пожела да ме заеме временно, като книга, да го придружа на изток. Щях да уреждам пътуването, да наемам превози, да плащам на учители и други и след година да се прибера при стария си господар. Но както обикновено се случва с полезните наръчници, никога не ме върнаха.
В деня на отплаването се срещнахме на пристанището в Брундизий. Случи се в консулството на Сервилий Ватия и Клавдий Пулхер, през 675 година от основаването на Рим. По онова време нищо във външността на Цицерон не загатваше за авторитетната личност, в която се превърна по-късно, когато лицето му стана толкова известно, че не успяваше да мине и по най-тихата уличка, без да го разпознаят. (Питам се какво стана с хилядите негови портрети и бюстове, украсявали жилища и обществени сгради. Нима наистина са ги изгорили и натрошили на парчета?!) Младежът, който ме чакаше на пристана в онази ранна пролетна утрин, беше слаб, с увиснали рамене, неестествено дълга шия и голяма адамова ябълка като детско юмруче, подскачаща при всяко преглъщане. Очите му бяха изпъкнали, кожата – бледа, бузите – хлътнали; накратко – жива картина на лошо здраве. Помня, че си помислих: гледай да вземеш от това пътешествие каквото можеш, Тироне, защото то със сигурност няма да продължи дълго.
Първата ни спирка беше Атина, където Цицерон бе намислил да се наслади на изучаването на философия в Академията. Занесох багажа му в аудиторията и се обърнах да си вървя, но той ме спря и попита къде отивам.
- Ще поседя на сянка с другите роби – отвърнах, – ако не се нуждаеш от услугите ми.
- Нуждая се, разбира се! – възкликна Цицерон. – Възлагам ти много сериозна задача: искам да присъстваш на лекциите заедно с мен и да усвоиш основите на философията, за да има с кого да разговарям по време на дългите пътувания.
И така, аз го последвах и имах честта да чуя от устата на самия Антиох от Аскалон определението на трите основни принципа на стоицизма – че нравствеността е достатъчна, за да има щастие, че единствено нравствеността е носител на доброто и че не бива да се доверяваме на емоциите. Три прости правила - съумееше ли да ги спази, човек можеше да реши повечето проблеми на света. Оттук нататък с Цицерон често обсъждахме подобни теми и в царството на мисълта забравяхме напълно разликата в социалното ни положение. Останахме шест месеца при Антиох, след което се насочихме към истинската цел на нашето пътешествие.
По онова време водеща в реториката беше школата на така наречения азианизъм. Сложен и цветист стил с помпозни фрази и звънтящи ритми, допълван от безброй полюшвания на тялото и стъпки напред-назад. Най-известният представител на тази школа в Рим беше Квинт Хортензий Хортал, по всеобщо мнение първи оратор на своето време, чиито възхитителни движения с краката му бяха спечелили прозвището Майстора на танца. Твърдо решен да овладее хватките му, Цицерон се зае да издири неговите учители: Менип от Стратоникея, Дионисий от Магнезия, Есхил от Книдос, Ксенокъл от Адрамитий – самите им имена носят аромат на собствен стил. Господарят ми прекара по няколко седмици с всеки от тях, старателно изучавайки методите им, докато усети, че ги е овладял.
- Дойде ми до гуша от тия позьори, Тироне – промърмори една вечер той, след като довърши обичайната си порция варени зеленчуци. – От теб искам да намериш кораб от Лорима до Родос. Мисля да опитаме нова пътека и да се запишем в школата на Аполоний Молон.
Така един пролетен ден на разсъмване гребната галера прекоси спокойните, блеснали като перла води на Карпатоско море (моля да бъда извинен за подобни лирически отклонения, но съм чел твърде много гръцка поезия, за да се придържам към сухия латински стил) и не след дълго влезе в пристанището на древния скалист остров, където ни посрещна внушителната фигура на самия Молон.
Молон, роден в Алабанда, на младини бил адвокат, изнасял блестящи пледоарии в съдилищата на Рим и дори бил поканен да държи реч пред сената на гръцки език – нечувана чест до този момент, а скоро след това се оттеглил на Родос и открил своя школа по реторика. Неговата теория за ораторското изкуство също е проста и същевременно противоположна на азианизма: не прави много движения, дръж главата си вдигната, не се отклонявай от темата, разсмей публиката, разплачи я, а когато спечелиш симпатиите й, бързо си седни на мястото. Защото нищо не пресъхва по-бързо от сълзата, обяснява Молон. Това се оказа напълно по вкуса на Цицерон, който без колебание се остави в ръцете на новия си учител.
Молон започна обучението още първата вечер, като го нахрани с купа твърдо сварени яйца в сос от аншоа, а когато Цицерон се справи с нея (не без мрънкане, от мен да го знаете), му сервира парче полусурово месо, опърлено на дървени въглища, с чаша козе мляко.
- Трябва да понапълнееш, младежо – каза той и се потупа по широките гърди. - Защото слабата тръстика не може да издава мощен звук.
Цицерон ядно святкаше очи към него, но покорно опразни чинията си и тази нощ за пръв път от месеци насам спа дълбоко. (Зная това, защото аз самият винаги спях на пода пред вратата му.)
На разсъмване започнаха физическите упражнения.
- Произнасянето на реч е като състезателно бягане – каза Молон. – Нужни са сила и издръжливост.
След това нанесе лек, но точен удар в корема на Цицерон, който хлъцна, политна назад и едва не падна. Молон го накара да застане с разкрачени крака и изпънати колене и да направи двадесет навеждания от кръста, като докосва земята пред всяко стъпало. После премина към следващото упражнение. Цицерон трябваше да легне по гръб, да скръсти ръце зад тила си и да се изправя множество пъти до седнало положение, без да отделя крака от земята. След това го обърна по очи и му нареди да направи двадесет лицеви опори, отново без да свива колене. С това приключи първата тренировка, но през следващите дни упражненията продължиха с нарастваща натовареност и времетраене. Цицерон спеше като къпан, стомашните му проблеми отзвучаха.
За същинското обучение по ораторство Молон избираше най-голямата жега по пладне, извеждаше усърдния си ученик от сенчестия двор и му заповядваше да рецитира откъси от съдебни пледоарии и монолози на Менандър, докато изкачва стръмния хълм зад къщата. По този начин пред публика от разбягващи се гущери в краката му и скрибуцащи щурци сред клоните на маслиновите дръвчета Цицерон увеличи мощта на дробовете си и се научи да изговаря максимално количество думи на един дъх.
- Дръж гласа си в средата на диапазона, нито много ниско, нито прекалено високо – наставляваше го Молон. – Там е истинската сила на оратора.
В следобедите слизаха на каменистия бряг, Молон отмерваше осемдесет крачки (максималния обхват на човешкия глас) и караше Цицерон да декламира под грохота и съскането на морските вълни - най-близкия шум според учителя до бърборенето на три хиляди души под открито небе или до шушукането на неколкостотин човека в аудиторията на сената. Цицерон трябваше да свиква с подобни звукови смущения.
- А как ще работим по съдържанието на това, което казвам? – попита господарят ми. – Нали трябва да привличам вниманието със силата на аргументите си?
- Съдържанието не ме интересува – сви рамене Молон. – Не забравяй какво е казал Демостен: за оратора са важни само три неща – дикцията, дикцията и пак дикцията!
- А заекването ми?
- З-з-заекването ти с-с-също не ме т-т-тревожи – намигна с усмивка Молон. – На практика то предизвиква интерес и създава впечатление за честност. И Демостен е пелтечел малко, но публиката приема добре леките недостатъци. Съвършенството винаги е скучно. А сега се отдалечи по брега и говори така, че да те чуя...
Ето как от самото начало получих привилегията да стана свидетел на предаването на ораторските трикове от един майстор на друг.
- Няма да навеждаш глава като жена, нито да кършиш ръце – даваше указанията си Молон. – Раменете ти да бъдат неподвижни. Ако държиш да направиш жест с пръсти, прегъни средния и го опри в палеца, а останалите изпъни напред - да, точно така, добре. Погледът, разбира се, винаги следи жеста освен при отрицание. Например когато казваме „О, богове, спасете ни от тази чума!” или „Не мисля, че заслужавам подобна чест”...
Воденето на записки беше абсолютно забранено, тъй като достойният оратор не бива и да помисля, че може да чете някакъв текст или да гледа в бележки. Молон се придържаше към стандартния метод за запаметяване на една реч: въображаема обиколка из къщата на оратора.
- Поставяш първия аргумент, който искаш да изтъкнеш, във вестибюла и си представяш точното място, на което лежи – напътстваше той. – Вторият по важност слагаш в атриума и така нататък. Обхождаш къщата си като за нормален оглед и разпределяш частите на речта си по стаи, а дори и по ниши и статуи. Трябва да направиш така, че всяко място да е добре осветено, ясно очертано и разпознаваемо. Не го ли сториш, ще заприличаш на пияница, който се блъска из къщата да търси леглото си.
През онази пролет и лято Цицерон не беше единственият ученик в школата на Молон. По някое време към нас се присъединиха по-малкият му брат Квинт и братовчед му Луций, както и двама негови приятели - префърцуненият адвокат Сервий, обладан от амбицията да стане съдия, и Атик, елегантният чаровен Атик, който живееше в Атина, не се интересуваше от ораторското майсторство и със сигурност нямаше политически амбиции, но обичаше компанията на Цицерон. Всички те се възхитиха от видимо подобреното здравословно състояние и външен вид на моя господар, а на прощалната вечеря (есента вече бе настъпила и беше време да се връщаме в Рим) изслушаха резултата от въздействието на Молон върху неговия ораторски стил.
Бих искал да си спомня за какво говори Цицерон след вечерята онази нощ, но се боя, че още тогава се бях превърнал в живо доказателство на циничното твърдение на Демостен, според което не е важно съдържанието, а само дикцията. Стоях на дискретно разстояние от тях, невидим за очите им сред сенките, и единственото, което си спомням от вечерята, са кръжащите около факлите нощни пеперуди, натежалото от звезди небе над градината и осветените от пламъците прехласнати лица на младите мъже, извърнати към Цицерон. Но помня думите на Молон накрая, когато неговият ученик приключи пледоарията си с поклон към въображаемите съдебни заседатели и седна. След продължително мълчание Молон се изправи и обяви с дрезгав глас:
- Поздравявам те, Цицероне, поразен съм от напредъка ти. Тъжа за Гърция и нейната съдба. Единствената слава, която ни бе останала, беше красноречието, но днес ти и нея ни отне. Върви! – Ръката му с трите протегнати пръста посочи през осветената тераса към тъмната морска шир. - Върни се у дома, момчето ми, и покори Рим!



Print