Print

Не вярвам в Бог, но Той ми липсва. Така отговарям, когато ми задават въпроса. Веднъж попитах брат ми, който е учил философия в Оксфорд, Женева и Сорбоната, какво мисли за подобно изказване, без да разкривам, че е мое. Той отвър-на с една-единствена дума: „Сълзливо.“
Редно е да започна от баба ми по майчина линия – Нели Луиза Сколтък, по баща Мейчин. Тя била учителка в Шропшър, преди да се омъжи за дядо ми Бърт Сколтък. Не Бъртрам, не Албърт, просто Бърт – тъй кръстен, тъй наричан, тъй погребан. Той беше училищен директор с известна техничарска жилка: любител на мотоциклети със и без кош, по-късно собственик на „Ланчестър“, а след пенсиониране шофьор на доста претенциозен спортен „Триумф Роудстър“ с място за трима души отпред и за още двама отзад, ако се свалеше гюрукът. Когато се запознах с тях, дядо и баба бяха дошли на юг, за да са близо до единственото си дете. Баба посещаваше Женския институт; тя правеше сладка и туршии; скубеше и печеше пилетата и гъските, които дядо отглеждаше. Беше дребничка, привидно отстъпчива, с удебелени старчески стави на пръстите; трябваше й сапун, за да си свали халката. Гардеробът им беше пълен с домашно плетени жилетки – дядовите си личаха по мъжествената плетка с релефни шарки като усукани въжета. Ходеха редовно на лекар заради проблеми с краката и спадаха към онова поколение, съветвано от зъболекарите да си вади зъбите наведнъж.
В ония времена това беше нормален ритуал за възрастта – от прогнили и разклатени зъби с един скок към пълно порцеланово обзавеждане, към тракане и наместване на ченета, към притесненията сред непознати и към задължителната чаша на нощното шкафче.
За мен и брат ми преходът от зъби към ченета бе едновременно печален и срамен. Но в живота на баба бе имало и друга огромна промяна, за която никога не се споменаваше в нейно присъствие. Нели Луиза Мейчин, дъщеря на работник в химическа фабрика, била възпитана като методистка, а родът Сколтък почитал англиканската църква. По някое време в самото начало на зрелите си години баба внезапно загубила вяра и според гладкото повествование на семейните ни предания намерила заместител – социализма. Нямам представа колко силна вяра е имала и каква политика е защитавало семейството й; знам само, че веднъж се кандидатирала за местния съвет като социалистка и загубила. Когато се запознах с нея през петдесетте години, вече беше стигнала до комунизма. Сигурно е била сред малкото пенсионери на преклонна възраст в еснафския Бъкингамшър, купуващи „Дейли Уъркър“, а освен това – поне така твърдяхме един пред друг двамата с брат ми – пестеше от домакинството, за да праща дарения за „борческия фонд“ на вестника.
Към края на петдесетте години дойде съветско-китайският разкол и комунистите по цял свят бяха принудени да избират между Москва и Пекин. За повечето от верните на идеята европейци решението не беше трудно; не се затрудни и „Дейли Уъркър“, който получаваше от Москва както директиви, така и финанси. Баба ми, която през живота си не бе стъпвала в чужбина и живееше в плен на провинциалната си къщичка, реши по неназовани причини да се обвърже с китайците. Аз приветствах това тайнствено решение с неприкрит себичен интерес, защото сега към „Дейли Уъркър“ се прибави и „Чайна Рикънстръктс“ – еретично списание, пращано направо от далечния континент. Баба ми даваше марките от дебелите пликове. Те обикновено прославяха индустриални постижения – мостове, водноелектрически централи, заводи за камиони – или пък разни породи гълъби в мирен полет.
Брат ми не претендираше за тия дарове, защото преди няколко години в нашия дом бе настанал филателистки разкол. Той реши да се специализира по линия на Британската империя, а аз, за да подчертая колко съм различен, заявих, че занапред ще се насоча към категория, която според мен съвсем логично нарекох „останалия свят“. Обхващаше всичко извън интересите на брат ми. Вече не помня дали този ход беше агресивен, отбранителен или чисто прагматичен. Знам само, че понякога водеше до потресаващи реплики в училищния филателен клуб между марколюбители, току-що обули за пръв път дълги панталони. „Е, Барнси, какво събираш?“ – „Останалия свят.“
Дядо ми беше привърженик на брилянтина и покривчицата върху високата облегалка на неговото кресло марка „Паркър Нол“ – с издигнати подлакътници, на които се подпираше да си подремва – не служеше само за украса. Косата му побеля преди тази на баба; имаше късо подрязани военни мустаци, лула с метален мундщук и кесия за тютюн, която издуваше джоба на жилетката му. Освен това носеше масивен слухов апарат, още един аспект от света на възрастните – или по-скоро на света отвъд този на възрастните, – с който брат ми и аз обичахме да се подиграваме. Запушвахме с длани ушите си и комично крещяхме един срещу друг: „Моля?“ И двамата чакахме с нетърпение безценните мигове, когато шумното къркорене откъм стомаха на баба изтръгваше дядо от глухотата и го караше да попита: „Телефонът ли звъни?“ Следваше притеснено сумтене, сетне двамата пак се задълбочаваха във вестниците. Дядо, седнал на своето мъжко кресло – с просвирващ слухов апарат и смучещ лулата, която издаваше тихо бълбукане, – клатеше глава над „Дейли Експрес“, който му разкриваше един свят, където истината и правдата бяха непрестанно застрашени от комунистическата заплаха. Настанена на своето по-меко, женско кресло – в червения ъгъл, – баба цъкаше с език над „Дейли Уъркър“, който й описваше свят, където истината и правдата в модернизирания си вариант непрестанно бяха застрашени от капитализма и империализма.
По онова време дядо вече бе свел религиозните си обреди до гледане на „Хвалебствени песнопения“ по телевизията. Занимаваше се с дърводелство и градинарство; сам си отглеждаше тютюна и го сушеше на тавана над гаража, където събираше също грудки от далии и стари броеве на „Дейли Експрес“, вързани с разнищен канап. Предпочиташе брат ми, учеше го как се точи длето и му завеща сандъчето си с дърводелски инструменти. Не си спомням да ме е учил на нещо (или пък да ми завещае каквото и да било), макар че веднъж ми разреши да гледам как убива пиле в градинската барака. Хвана птицата под мишница, погали я, докато се укроти, после сложи шията ? на зелената метална изстисквачка за пране, завинтена за рамката на вратата. Докато дърпаше ръчката надолу, сграбчи пилето още по-здраво, за да удържи последните му конвулсии.
На брат ми се разрешаваше не само да гледа, но и да участва. На няколко пъти получи правото да дръпне ръчката, докато дядо стискаше пилето. Но спомените ни за клането в бараката са безкрайно различни. За мен машината просто извиваше шията на птицата, а за него беше по-малка сестра на гилотината. „Ясно виждам малката кошничка под острието. Виждам (не чак толкова ясно) как главата пада, потича (не много) кръв, дядо пуска обезглавената птица на земята, известно време тя тича насам-натам...“ Дали моята памет е прочистена или неговата е заразена от филми за Френската революция? Така или иначе, дядо запозна брат ми със смъртта – и нейната грозота – по-добре, отколкото мен. „Помниш ли как дядо убиваше гъските преди Коледа?“ (Не помня.) „Гонеше набелязаната гъска из кокошарника и я бъхтеше с лост. Когато най-сетне приключеше, за всеки случай я слагаше на земята, притискаше шията й с лоста и й отскубваше главата.
Брат ми си спомня ритуал – на който никога не съм бил свидетел, – наречен от него „Четене на дневници“. Баба и дядо си водели отделни дневници и понякога вечер се забавлявали, като си четели на глас как са отразили същата тази седмица преди няколко години. Доколкото разбирам, записките били твърде банални, но често влизали в противоречие. Дядо: „Петък. Работих в градината. Садих картофи.“ Баба: „Глупости! „Валя цял ден. Прекалено влажно е за работа в градината.“Брат ми си спомня също, че веднъж, когато бил съвсем малък, влязъл в дядовата градина и оскубал всичкия лук. Дядо го напердашил жестоко, после пребледнял, което не беше типично за него, признал всичко на майка ни и се заклел никога вече да не вдигне ръка срещу дете. Всъщност брат ми не помни нищо – нито лука, нито боя. Просто майка ни неведнъж му е разправяла тази история. И наистина, ако си я спомняше, можеше да има съмнения. Като философ, той вярва, че спомените често са лъжливи „до такава степен, че според картезианския принцип за гнилата ябълка не можеш да вярваш на нищо, ако няма външно потвърждение“. Аз съм по-доверчив или наивен, затова ще продължа тъй, сякаш спомените ми са верни.
Майка ни била кръстена Катлийн Мейбъл. Мразеше името Мейбъл и се оплакваше от него на дядо, чието обяснение бе, че някога познавал „много мило момиче на име Мейбъл“. Нямам представа за възхода или упадъка на религиозните й убеждения, макар да притежавам нейния молитвеник, подвързан заедно с „Химни, стари и днешни“ в мека кафява кожа. На всяко томче е написано с изненадващо зелено мастило нейното име и датата „25-и дек. 1932.“. Възхищавам се на нейната пунктуация: две точки след името и тиренце пред буквата „и“. Вече не се среща такава пунк-туация.В детството ми трите забранени теми бяха традиционните – религия, политика и секс. Докато дойде време да обсъждаме с майка ми тия теми – тоест първите две, защото третата си оставаше под постоянна забрана, – тя беше „съвсем боса“ в политиката, както, предполагам, винаги е била. Колкото до религията, каза ми твърдо, че не иска „никакви такива бабини деветини“ на погребението си. Затова, когато погребалният агент ме попита дали искам да свали „религиозните символи“ от стената в крематориума, отговорих, че според мен тя би пожелала това.
Между другото, брат ми се отнася крайно подозрително към условното наклонение. Чакайки започването на погребението, ние подхванахме не точно спор – това би било против всички семейни традиции, – но разговор, който доказа, че ако по собствените си мерки съм здравомислещ, по неговите никак ме няма в това отношение. Когато за пръв път бе повалена на легло от удар, майка ни охотно се съгласи внучката ? К. да използва нейната кола – рено от дългата поредица автомобили със същата марка, към която тя спазваше франкофонска лоялност повече от четири десетилетия. Докато стоях с брат ми на паркинга пред крематориума, аз се озъртах за познатия френски силует, когато племенницата ми пристигна с колата на своя приятел Р. Отбелязах (меко, сигурен съм): „Мисля, че мама би поискала К. да дойде с нейната кола.“ Брат ми също тъй меко изтъкна логическите си доводи против това съждение. Посочи, че от една страна са желанията на мъртвите, тоест нещата, които покойниците са искали някога; от друга – хипотетичните желания, тоест нещата, които хората биха искали или биха могли да искат. Изразът „Мама би поискала“ представлявал комбинация от двете – хипотетично желание на покойник, тоест двойно по-съмнително. „Можем да вършим само това, което искаме ние“, обясни той; да се поддава на майчините предполагаеми искания било също толкова неразумно, колкото и да обръща внимание на собствените си някогашни желания. В отговор предложих да се опитаме да направим каквото тя би искала а) защото трябва да свършим нещо и това нещо (освен ако не за-хвърлим трупа й да гние в задния двор) налага избор; и б) защото се надяваме, че когато умрем, други на свой ред ще сторят каквото бихме желали.
Рядко се срещам с брат ми, затова често ме изненадва начинът, по който работи умът му; но в приказките си той е съвсем откровен. Докато го карах обратно към Лондон след погребението, проведохме още по-странен – поне за мен – разговор за моята племенница и нейния приятел. Те бяха заедно от доста време, макар че през един период на охладняване К. излизаше с друг мъж. Брат ми и жена му моментално намразиха този натрапник; доколкото схванах, снаха ми за броени минути го разбрала „що за стока е“. Не питах как точно е разбрала. Вместо това попитах:
– Но одобряваш ли Р.?
– Няма значение – отвърна брат ми – дали го одобрявам, или не.
– Напротив, има. К. може би иска да го одобряваш.
– А може би иска да не го одобрявам.
– Но така или иначе, за нея има значение дали го одобряваш, или не.
Той се позамисли и рече:
– Прав си.
От тия разговори сигурно сте се досетили, че той е по-големият брат.



Print