Print

Намирах се на втория етаж на триетажна сграда близо до Норт Сайд в Чикаго. Над езерото виеше силен вятър и блъскаше в прозорците, но на мен не ми пукаше. Бях вдигнал крака на бюрото с чаша „Ърл Грей“ в ръце и разглеждах списъка си с десетте най-велики момента в историята на „Къбс“.
Първият от тях задържа вниманието ми почти половин час. После осъзнах, че истински големите победи винаги предстоят, и се замислих за ротацията, която трябва да започне преди следващото световно първенство. И тогава го видях.
Всъщност усетих присъствието на Джон Гибънс още преди да го видя. С Гибънс винаги е така. Габаритите му от кръста нагоре са много внушителни. Глава с малки уши и сива, късо подстригана коса върху дебел като на булдог врат. Носът му напомня за случващото се в крайните квартали на Чикаго. Очите му са все още ясни, хладни и сини. Те се забиха в моите, на устните му се появи усмивка.
– Здрасти, Майкъл.
От оставката на Гибънс бяха изминали около пет години, а аз не го бях виждал от четири. Нямаше значение. Ние с него имахме доста общи спомени.
Той отърси дъжда от раменете си, придърпа един стол и седна. Направи го съвсем непринудено, сякаш му беше ежедневие. Отместих листа с историята на „Къбс“ и бръкнах в най-долното чекмедже за бутилката ирландско. Джон го предпочете чисто, а аз си налях малко в чая за компания.
– Какво има, Джон?
Той се поколеба. Едва сега обърнах внимание на евтиния костюм и вратовръзката на ластик. Ръцете му мачкаха мека филцова шапка.
– Имам един случай за теб, Майкъл.
Винаги ме наричаше Майкъл. Нямах нищо против, защото това бе името ми. Не исках да го притеснявам, но любопитството ми надделя.
– За бога, Джон, при кого се обличаш в последно време?
Едрият мъж почервеня и сведе очи към костюма си.
– Кофти, нали? – промърмори той. – Жена ми, Майкъл. Познаваше ли жена ми, Майкъл?
Поклатих глава. Не знаех нищо за Джон, което да не е отпреди три години. По онова време в личното му досие пишеше „вдовец“. Един ден първата му жена – ирландка от Донегал, получила резултатите от рентгеновите снимки от личния си лекар. Две седмици по-късно била мъртва. Изпратих съболезнователна картичка на Джон и му се обадих по телефона.
– Втората ми жена – уточни Гибънс. – Напусна ме преди година. Беше от по-младите.
Открай време си падаше по тях. Имам предвид жените. Знам от собствен опит, че когато човек притежава тази слабост, по-младите мацки задължително влошават положението.
– Значи сам се обличаш, а? – попитах.
– От известно време.
– И се наконти така, за да дойдеш тук?
Той кимна.
– За да ме видиш?
– Имам един случай за теб, Майкъл.
– Това вече го чух.
Допълних чашата му и налях още малко топла вода в моята.
– Помниш ли деветдесет и седма?
– Това е преди мен.
– Да, ама не много. Случи се по Коледа. Бях смъкнал стъклата. Вероятно помниш, че обичам да карам със свалени стъкла дори когато е студено. И тъй, карам си аз патрулката из Южен Чикаго.
Познавам Южен Чикаго. Складове и публични домове. Сухи докове и търговия на черно. Доста гадно кътче на Чикаго. Сиво и занемарено. По едно време чувам изстрел, завивам зад ъгъла и виждам момиче, което тича по средата на платното. Цялото в кръв. Зад нея тип с трийсет и осми калибър в едната ръка и нож в другата. Ръга я, докато тичат.
Джон затвори очи и за миг сякаш напусна стаята. После отново ги отвори. Престанах да се чувствам добре.
– Две десетилетия служба, Майкъл. Но такова нещо виждах за пръв път. Слязох от колата. Тя налетя право отгоре ми, онзи също. Паднаха на земята, но той продължаваше да я ръга. Чувах как ножът цепи кожата ?. Измъкнах пищова и го опрях в главата му. Едва тогава той си даде сметка за присъствието ми и спря.
– Не ми звучи познато, Джон.
– А би трябвало, а?
Кимнах.
– Нека довърша. И тримата бяхме на земята. Аз върху него с пищов в главата му, а момичето между нас. Лицето ? беше на двайсетина сантиметра от моето. Усетих миризмата на смъртта, знаеш ли?
Знаех.
– После се отделихме. Проснах мъжа на земята и му щракнах белезниците. Той не каза нищо. Фраснах го един-два пъти, но той продължаваше да мълчи. Поглед-нах момичето. Беше здравата надупчено. Включително в гърдите. Все още имаше пулс и аз извиках „Спешна помощ“.
Джон стана и пристъпи към прозореца.
– Тук е горещо, нали? – каза той и открехна едното крило.
– Навън е нула градуса, вали леден дъжд и духа бурен вятър – отбелязах аз.
– Бурен ли? – попита той и се извъртя към мен.
– Такъв е тук вятърът – свих рамене аз. – Не е много приятно.
Джон остави прозореца отворен и се върна на мястото си.
– И тъй, качихме момичето в линейката. Казах ли ти, че беше страхотно парче, Майкъл?
Очаквах подобно нещо.
– Нека отгатна – паднал си си по нея.
– За бога, Майкъл. Тя беше полумъртва, цялата в кръв. И беше почти дете.
– Продължавай.
– По-късно научих, че скочила от колата му и побягнала. Някакъв скапан шевролет, зарязан по средата на улицата с включен двигател. Отворих багажника и какво да видя?
– Какво?
– Найлон. На рула. И въжета. Цял куп въжета. Отворих вратата откъм шофьора. И двете седалки бяха в кръв. Много кръв. Под тях бяха монтирани държатели, изработени по поръчка. В единия имаше пушка с рязана цев, а в другия – мачете. В сенниците над стъклата – същата работа. Единият пригоден за пистолет, другият за нож.
– Не му е било за пръв път, а?
– Не, сър – поклати глава Джон. – Свалих го в центъра и го заключих в пандиза. Минаваше полунощ и реших да се разправям с него на следващата сутрин.
– И?
– На другата сутрин го нямаше.
– Как така го нямаше?
– Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Бел-монт.
– Чувал съм името.
– Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това...
Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.
– Тези неща не се раздават лесно, Джон.
– Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна...
– Забравяш за онзи тип.
– Точно така. И го забравих.
– А какво искаш сега, девет години по-късно?
– Нищо не искам. Но я виж какво получих.
От другия джоб на Гибънс се появи плик.
– Какво е това?
– Писмо.
– Виждам, че е писмо.
– От момичето. Онова, окървавеното.
– Отпреди девет години?
– Аха.
– Значи не е умряла?
– Трябва да ? помогнем, Майкъл.
– Ние?
– Поразрових тук-там – сви рамене Гибънс. – Ама не стигнах доникъде.
Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.
– Ти си най-добрият, с когото съм работил – продължи Гибънс. – Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.
Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдиг-нах глава.
– Разкажи ми за момичето.
Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и не-охотно го разгърнах.


Print