Print

Ханс Валтер Клайнман, един от най-блестящите умо-ве в съвременната теоретична физика, се давеше във ваната си. Някакъв непознат мъж с дълги мускулести ръце натискаше раменете му към дъното.
Въпреки че водата беше дълбока едва трийсет сантиметра, силните ръце не позволяваха на Ханс да подаде лице на повърхността. Впил нокти в непознатия, той се опитваше да отслаби хватката му, но мъжът беше млад и силен, а Ханс бе на седемдесет и девет, с артрит и слабо сърце. Той се извиваше и риташе по стените на ваната, като изплискваше хладката вода във всички посоки. Не успяваше да различи добре лицето на нападателя – виждаше само неясно воднисто петно. Вероятно мъжът се бе промъкнал в апартамента през отворения прозорец до аварийното стълбище.
Докато се съпротивляваше, Ханс усети стягане в гърдите. Отначало някъде по средата, а после в целия гръден кош – притискане върху белите дробове от всички страни. За секунди изгарящата болка се качи в гърлото му и той отвори уста, за да си поеме въздух. Нагълта се с вода, обзе го паника – превърна се в животно, което се гърчи и превива в предсмъртна агония.
Не, не, не, не, не, не!
После затихна и през замъгления си поглед видя само вълните на повърхността, къдрещи се едва на няколко сантиметра над него. Редовете на Фурие, помисли си той. Каква красота!
Но краят не беше настъпил. Когато дойде в съзнание, Ханс лежеше по лице на студените плочки и изплю погълнатата вода. Очите му пареха, стомахът му се свиваше, всяко вдишване го прерязваше. Завръщането към живота му се стори по-болезнено и от смъртта. Почувства остра болка в гърба, точно между лопатките, и чу нечий самодоволен глас да казва: „Събуждай се!“
Непознатият го хвана за лактите и го обърна по гръб. Ханс удари главата си в мокрите плочки. Все още без дъх, той погледна нападателя си – огромен, поне стокилограмов мъж беше коленичил на постелката в банята му. Мускулите на раменете издуваха черната му тениска, а камуфлажните панталони бяха пъхнати в черни кожени ботуши. Бръснатата глава изглеждаше необикновено малка за едрото му тяло, по страните му бе набола черна брада, а върху брадичката се открояваше сив-кав белег. Сигурно е наркоман, предположи Ханс. Ще ме убие и ще разтури цялата къща, за да търси пари. Чак тогава жалкият глупак ще разбере, че не притежавам и пукнат цент.
Мъжът се усмихна широко.
– А сега ще си побъбрим. Наричай ме Симон, ако искаш.
Говореше със странен акцент, който Ханс не успя да разгадае. Имаше малки кафяви очи, крив нос и тъмна груба кожа. Чертите му бяха грозни, не издаваха произход – можеше да е испанец, руснак, турчин, всякакъв. Ханс понечи да го попита какво иска, но щом отвори уста, повърна отново.
Симон очевидно се забавляваше.
– Хайде, съжалявам. Но трябваше да ти покажа, че намеренията ми са сериозни. Затова по-добре, че го направих в началото, нали?
Колкото и да беше странно, Ханс вече не се страхуваше. Примири се с факта, че непознатият ще го убие. По-скоро го притесняваше наглото поведение на мъжа, който продължаваше да се хили, докато Ханс лежеше гол на пода. Ясно бе какво ще последва – Симон щеше да поиска кода на кредитната му карта. Същото се бе слу-чило с една съседка, осемдесет и две годишна жена – нападнаха я в апартамента ? и я принудиха да издаде кода си. Не, Ханс не се страхуваше, а беснееше от гняв! Изкашля последните капки вода и се надигна на лакти.
– Този път сбърка, нещастнико. Нямам пари. Нито кредитна карта.
– Не ти искам парите, доктор Клайнман. Интересувам се от физика, не от пари. А ти май си запознат с тая наука.
Ханс съвсем се разяри. Тоя идиот подиграва ли му се? За кого се мисли? След миг обаче много по-тревожен въпрос прониза съзнанието му: как е научил името ми? И откъде знае, че съм физик?
Симон сякаш прочете мислите му.
– Не се учудвай, професоре. Не съм толкова невеж, колкото изглеждам. Може и да нямам научна степен, но бързо схващам.
Ханс вече бе разбрал, че мъжът не е наркоман.
– Кой си и какво искаш?
– Приеми, че работя върху изследователски проект. В предизвикателна и езотерична област. – Усмихна се широко. – Признавам, че някои от уравненията бяха трудни за разгадаване. Но мои приятели се постараха да ми ги обяснят.
– Приятели? Какви приятели?
– Е, може би не използвах подходящата дума. По-точно клиенти. Имам няколко доста интелигентни и заможни клиенти. Наеха ме, за да изкопча малко информация от теб.
– За какво говориш? Да не си шпионин?
Симон се изкикоти.
– Не, не съм толкова велик. По-скоро съм самостоятелен бизнесмен. Нека да го кажем така.
Ханс мислеше трескаво. Нападателят е шпионин или може би терорист. Не ставаше ясно дали работи за Иран, Северна Корея или „Ал Кайда“, но нямаше значение. Те всички преследваха една и съща цел. Ханс просто не проумяваше защо негодниците са избрали точно него. Както повечето ядрени физици от своето поколение, Ханс беше сътрудничил на Министерството на отбраната по някои засекретени проекти през петдесетте и шейсетте години, но всъщност беше специалист по радиоактивност. Никога не бе участвал в конструиране и производство на бомби. Беше посветил по-голямата част от кариерата си на теоретичните изследвания, а те нямаха нищо общо с военната индустрия.
– Имам лоши новини за твоите клиенти, които и да са те – заяви Ханс. – Избрали са грешния физик.
Симон поклати глава.
– Не мисля.
– Какво очакваш от мен? Да ти кажа как се обогатява уран? Не разбирам нищо от това! Нито пък от проектиране на бойни глави. Специалист съм по физика на елементарните частици, нямам представа от ядрено инженерство. Всичките ми статии са публикувани в интернет. В тях няма нищо тайно!
Непознатият невъзмутимо сви рамене.
– Боя се, че си правиш грешни изводи. Не ме вълнуват бойните глави, нито статиите ти. Интересува ме работата на друг човек.
– Защо тогава си тук? Да не си сбъркал адреса?
Лицето на Симон се вкамени. Той блъсна Ханс на пода, притисна с ръка гръдния му кош, наведе се напред и пренесе цялата си тежест върху тялото на стареца.
– Познавал си човека, за когото споменах. Преподавал ти е в Принстън преди петдесет и пет години. Скитникът евреин от Бавария. Авторът на „За електродинамиката на движещите се тела“. Не си го забравил, нали?
Ханс отчаяно се бореше за глътка въздух. Ръката на непознатия беше ужасно тежка. Mein Gott, помисли си. Не е възможно!
Симон се приведе още по-напред, дотолкова, че Ханс различи тъмните косъмчета в ноздрите му.
– Той се е възхищавал от теб, доктор Клайнман. Смятал те е за един от най-обещаващите си асистенти. Работили сте плътно заедно през последните години от живота му, нали?
Ханс не беше в състояние да отговори, дори и да искаше. Симон го натискаше с всичка сила и той усети как гръбнакът му стърже студените плочки.
– Да, възхищавал ти се е. Нещо повече, имал ти е доверие. Посвещавал те е във всички свои проекти от ония години. Включително и в труда си „Einheitliche Feld-theorie“. „Единна теория на полето“.
В същия миг едно от ребрата на Ханс изпука – някъде от лявата страна, където натискът беше най-силен. Болката го разсече и той отвори уста да изкрещи, но едва му стигна въздух да проплаче. Oh Gott, Gott im Himmel! Разумът му изведнъж се замъгли и той се уплаши, ужаси се. Защото му стана ясно какво иска от него непознатият, както и че в края на краищата няма да успее да му се противопостави.
Най-после Симон дръпна ръката си. Ханс си пое дълбоко въздух. Нещо отново го прободе от лявата страна. Плевралната мембрана беше разкъсана, което означаваше, че левият му бял дроб скоро ще колабира. Ханс виеше от болка и потреперваше при всяко поемане на въздух. Симон стоеше до него с ръце на кръста и се усмихваше, доволен от работата си.
– Е, ясно ли ти е какво търся?
Ханс кимна и затвори очи. Съжалявам, хер доктор, помисли си. Ще се наложи да те предам. В съзнанието му отново изплува лицето на професора. Видя го толкова ясно, сякаш великият учен стоеше до него в банята. Този образ нямаше нищо общо с ексцентричния гений с разрошената бяла коса, познат на целия свят от снимките. Ханс помнеше професора в последните месеци от неговия живот – хлътнали скули, уморени очи и примирено лице, човек, прозрял истината, която, заради доброто на света, не можеше да произнесе на глас.
Ханс усети силен ритник под счупеното ребро. Болката го разтърси, очите му почти изскочиха от орбитите. Коженият ботуш на Симон настъпи голия му крак.
– Няма време за сън – просъска той. – Чака ни работа. Ще донеса един лист от бюрото ти и ти ще напишеш всичко. – Обърна се и излезе от банята. – Ще ми обясниш онова, което не разбирам. Ще си направим малък семинар. Кой знае, може и да ти хареса.
Симон продължи към спалнята на Ханс. Миг по-късно старецът долови шумовете от тършуването из вещите му. Страхът му поутихна и ученият се опита да събере мислите си, но ето че лъскавите войнишки ботуши на нападателя изплуваха отново. Повдигна му се. Мъжът явно искаше да мине за нацист. И всъщност не бе-ше по-различен от главорезите в кафяви униформи, които Ханс бе видял в детството си да маршируват по улиците на Франкфурт. А хората, за които работеше Си-мон, безименните „клиенти“? Какви бяха те, ако не нацисти?
Симон се върна с химикалка в едната ръка и бележник в другата.
– Добре, нека започнем от самото начало – каза той. – Напиши тук преработеното уравнение за полето.
Приведе се над него и му подаде химикалката и бележника, но Ханс отказа да ги вземе. Единият му бял дроб излизаше от строя, всяка глътка въздух беше изтезание, но той нямаше да помага на един нацист.
– Върви по дяволите!
Симон го погледна укорително, сякаш бе непослушно петгодишно момче.
– Знаеш ли какво си мисля, доктор Клайнман? Май имаш нужда от още една баня.
С едно-единствено ловко движение той сграбчи Ханс и отново го натисна под водата. Ханс се опита да изплува, като се мяташе и впиваше нокти в ръцете на насилника. Вторият път му се стори още по-ужасяващ от първия, защото знаеше какво го очаква – агонията на задушаването, панически гърчове, безпаметно потъване в мрака.
Този път остана в безсъзнание по-дълго. С неимоверни усилия успя да се надигне от бездната. Дори когато отвори очи, Ханс не се почувства напълно буден. Зрението му бе замъглено, дишаше едва-едва.
– Чуваш ли ме, доктор Клайнман?
Гласът прозвуча глухо. Ханс вдигна очи и зърна силуета на нападателя, но около тялото му кръжеше сияние от пулсиращи частици.
– Наистина очаквах да си по-разумен, докторе. Ако разсъждаваш логично, ще разбереш, че е глупаво да упорстваш. Подобно нещо не може да се скрие завинаги.
Ханс се втренчи в сиянието около мъжа и забеляза, че частиците не пулсират. Те се появяваха и изчезваха като двойки частици и античастици, изскачаха магически от квантовия вакуум и потъваха в него със същата скорост. Невероятно, помисли си Ханс. Защо нямам фотоапарат!
– Моите клиенти ще се доберат до онова, което търсят, и без твоята помощ. Може би не знаеш, но професорът се е доверил и на други. Сметнал е за по-разумно да разпредели информацията между повече хора. Вече се свързахме с някои от тези възрастни господа и те бяха изключително отзивчиви. При всички случаи ще получим каквото искаме. Защо усложняваш положението си?
Колкото повече се взираше Ханс в изчезващите частици, толкова по-големи му се струваха те. Като ги разгледа внимателно, забеляза, че съвсем не са частици, а безкрайни тънки струни, опънати от една пространствена завеса до друга. Трептяха между нагънатите завеси, които се извиваха в цилиндрични, конични и спираловидни форми. Техният сложен танц изглеждаше точно както го бе описал хер доктор!
– Съжалявам, професор Клайнман, но търпението ми е на изчерпване. Не искам да го правя, но не ми оставяш друг избор.
Мъжът го изрита три пъти в гърдите отляво, Ханс обаче не почувства нищо. Ефирните завеси на пространството се диплеха около тялото му. Различаваше ги съвсем ясно, наподобяваха вълнисти листове стъкло, красиви и неразгадаеми, но меки на пипане. Те оставаха невидими за нападателя. Кой изобщо бе този мъж? Приличаше на палячо с тия черни кожени ботуши.
– Не ги ли виждаш? – прошепна Ханс. – Пред теб са!
Симон въздъхна.
– Май ще се наложи да взема по-сериозни мерки. – Той изчезна в коридора и отвори шкафа за бельо. – Я да видим какво имаме тук!
След миг се върна в банята с бутилка спирт за разтривки и парна ютия.
– Доктор Клайнман, къде е най-близкият контакт?
Ханс забрави за мъжа. Виждаше единствено дантелените гънки на вселената, които го обгърнаха като необятно меко одеяло.


Print