Print

Отивам си аз на работа, спирам да погледам как един гълъб се бие с плъх в снега и някакъв тъпанар се опитва да ме обере! Естествено, има и пистолет. Приближава ме отзад и опира дулото в тила ми. То е студено и усещането е дори приятно – като при акупресура.
– Не мърдай, докторче – вика той.
Е, това поне е някакво обяснение. Дори в пет часа сутринта такива като мен не привличат обирджиите. Приличам на каменна статуя от Великденския остров. Но тъпанарят е видял сините памучни панталони под палтото ми и зелените медицински чехли и е решил, че нося опиати и пари. И че може би дори съм положил някаква клетва да не му наритам тъпанарския задник, когато се опитва да ме обере.
Аз имам толкова малко опиати и пари, че не знам дали на мен ще ми стигнат за деня. И, доколкото си спомням, единствената клетва, която някога съм полагал, е първо да не вредя. Мисля си, че този момент вече сме го изпуснали.
– Добре – казвам аз и вдигам ръце.
Плъхът и гълъбът изчезват. Бъзльовци.
Обръщам се. Движението ми отмества пистолета от черепа ми и позиционира вдигнатата ми дясна ръка на лакътя на тоя тъпанар. Рязко го дръпвам нагоре, от което сухожилията му изпукват като тапа от шампанско.
Нека да спрем за малко, за да разгледаме вълнуващата конструкция на лакътя.
Двете кости на предмишницата, улна и радиус, се движат независимо една от друга и освен това се завъртат. Можете да се убедите в това, като обърнете дланта си нагоре – в това положение двете кости на предмишницата са успоредни, – а после надолу – в това положение са кръстосани като хикс.
По тази причина те имат нужда от сложен застопоряващ механизъм при лакътя, където сухожилията обгръщат краищата на костите подобно на изолиращата лента, с която се обвива ръкохватката на тенис ракетата. Така че е адски неприятно да скъсате тези сухожилия.
Сега обаче двамата с тоя тъпанар имаме още по-сериозен проблем. А именно, че докато дясната ми ръка е заета да прецаква лакътя му, лявата – която някак си се е озовала вдигната до дясното ми ухо – в момента се устремява към гърлото му с цел саблен удар.
Ако целта се изпълни, ще натроша крехките хрущялни пръстени, които държат трахеята му отворена, за да диша. Следващия път, когато се опита да си поеме въздух, ще се образува вакуум и дихателната му тръба ще се свие като анус, така че до преселването му в отвъдното ще му остават пет-шест минути живот. Дори ако пожертвам рекламната си химикалка на „Пропулсатил“, за да се опитам да му направя трахеотомия.


Така че решавам да го пожаля и променям траекторията на ръката си. Тя подминава брадичката му, дори устата му – това щеше да е много гадно – и в крайна сметка стига до носа.
Той хлътва като мека глина. Мека глина, в която има съчки. Тъпанарят се свлича в безсъзнание на тротоара.
Проверявам дали съм спокоен – нищо ми няма, просто съм малко раздразнен – и тежко се отпускам на колене до него. В тази работа, както и сигурно във всяка друга, правилното планиране и самообладанието са много по-важни от бързината.
Не че точно тази ситуация изисква кой знае какво планиране или самообладание. Завъртам тъпанаря настрани, за да не се задуши, и сгъвам здравата му ръка под главата, за да не лежи на ледения тротоар. После проверявам дали все още диша. Не само че диша, но дори го прави с апетит към живота и слюнка на мехурчета. А и пулсът на китките и глезените му е приличен и равномерен.
И както винаги в такива ситуации си представям как се обръщам към най-страхотния от всички лекари – професор Мармосет – с въпроса дали вече мога да си ходя.
И както винаги в такива ситуации си представям как професор Мармосет ми отговаря: „Не. Какво щеше да направиш, ако това беше собственият ти брат?“
Въздъхвам. Аз нямам брат. Но знам какво има предвид.
Подпирам изкълчения лакът на тъпанаря с коляното си и дърпам предмишницата дотолкова, че да не скъсам мускулите, а после бавно я отпускам до положението, в което оказват най-малко съпротивление. Това го кара да изръмжи от болка, но какво толкова: в спешното отделение щяха да направят точно същото, но тогава вече щеше да е в съзнание.
После го претърсвам за мобилен телефон. Естествено, че няма, а не искам да използвам моя. Ако беше собственият ми брат, дали щеше да иска да насъска ченгетата по мен?
Накрая нарамвам тъпанаря. Струва ми се лек и миризлив – като хавлия, пропита с урина.
Освен това, преди да се изправя, прибирам и пистолета му.
Пистолетът е пълен боклук. Две парчета пресована ламарина – дори няма ръкохватка – и една цев, която не сочи съвсем напред. Изглежда така, все едно в предишния си живот е бил съдийски пистолет на писта за лекоатлети. За момент ми хрумва, че не е чак толкова страшно, задето в САЩ има 350 милиона огнестрелни оръжия. После обаче виждам лъскавите медни ризи на куршумите и си спомням колко е лесно да убиеш човек.
Най-добре да го изхвърля. Да изкривя цевта и да го пусна в някоя шахта.
Но все пак го прибирам в задния джоб на панталоните си.
Старите навици не умират толкова лесно.


В асансьора на болницата срещам едно русо миньонче, представителка на фармацевтична компания, с къса черна рокля и куфарче на колелца. Гърдите ? са плоски, а извивката на гърба ? подчертава задничето, така че прилича на сексапилно бобче. Давам ? двайсет и шест. Попрекалила е със слънчевите бани, а носът ? изглежда така, все едно си е правила пластична операция, но не е. Има и лунички, а зъбите ? са най-чистото нещо в цялата болница.
– Здрасти – казва тя с провинциален акцент. Май е от щата Оклахома. – Познаваме ли се?
– Все още не – отговарям.
Мисля си, че сигурно е отскоро на тази работа, иначе нямаше да ? дадат най-гадната смяна.
– Санитар ли си? – пита ме тя.
– Не, стажант по вътрешни болести – отговарям аз.
Стажантите са специализанти, които работят за първа година в болницата и са се дипломирали най-много преди година, така че обикновено са около седем години по-млади от мен.
– Еха – казва бобчето. – Много си готин за лекар.
Ако под „готин“ разбира мъж, който изглежда брутален и тъп (опитът ми показва, че повечето жени разбират точно това), наистина е права. Туниката на екипа ми е толкова тясна, че се виждат татуировките на раменете ми.
На лявото ми рамо има жезъл със змии, а на дясно-то – Звездата на Давид.
– От Оклахома ли си? – питам аз.
– Ами всъщност да – отговаря тя.
– И си на двайсет и две?
– За съжаление не. На двайсет и четири съм.
– Даже с две повече – отбелязвам аз.
– Да не издребняваме, че става скучно.
– Засега не е. Как се казваш?
– Стейси – отговаря тя, като провлачва първата сричка от името си и пристъпва към мен с ръце зад гърба.
На това място трябва да отбележа, че хроничното лишаване от сън толкова много напомня на злоупотребата с алкохол, че настроението в болниците често е същото като на някакво гигантско, безкрайно коледно парти в офиса. С тази разлика, че на коледното парти в офиса никой не се кани да ти нареже на филийки панкреаса.
Освен това може би трябва да отбележа, че на представителките на фармацевтичните компании, които са по една на приблизително всеки седем лекари в САЩ, буквално им се плаща, за да флиртуват с тях. Или дори направо да правят секс с лекарите – не, не съм сигурен.
– За коя компания работиш? – питам аз.
– „Мартин-Уайтинг Алдомед“ – отговаря тя.
– Имаш ли моксфан?
Моксфан е лекарството, което се дава на пилотите на бомбардировачи, когато трябва да излетят от щата Мичиган, да бомбардират Ирак и да се върнат до щата Мичиган, без да спират за почивка. Може да се приема вътрешно, а може да се използва и за гориво на самолета.
– Ами всъщност да – отговаря тя. – А ти какво ще ми дадеш?
– Ти какво искаш?
Тя е застанала точно под мен.
– Какво искам аз? Ако се замисля за това, ще се разплача. Не ми казвай, че искаш да ме видиш как плача.
– По-добре, отколкото да ходя на работа.

Print