Print

Сряда, 17 август 1898 г., Виена

Проклетият Грос, помисли си той, докато гледаше недокоснатата закуска на писалището, редом с която белееше лист хартия.
Тази сутрин адвокат Карл Вертен не беше в настроение за работа. Обикновено пишеше по време на закуска. Досега беше публикувал пет разказа, които наричаше „приказки за прекъснатия живот“.
Но днес нямаше апетит нито за отличното кафе на фрау Блачки, нито за антиките на своя суетен герой Максим, нито за тайнствената дама с карирано домино, с която се бе запознал на традиционния виенски бал. И всичко беше по вина на бившия му колега от Грац, уважаемия криминалист доктор Ханс Грос, с когото Вертен беше вечерял предишната вечер. Самото присъствие на Грос го беше накарало да проумее, че драсканиците му са слаб заместител на истинското приключение. После внезапно бе прозрял същността на литературните си амбиции: суетен опит да разно-образи иначе скучния си живот. В крайна сметка творбите му бяха далеч от изкуството и по своята същност не бяха нищо повече от непретенциозни истории за търсачи на приключения, каквито младият доктор Артур Шницлер при всички случаи пишеше далеч по-добре.
Проклетият Грос!
Всъщност не би трябвало да му се цупи толкова, защото не за пръв път през последните шест години – откакто беше зарязал практиката си на адвокат по наказателни дела в Грац и беше направил кариера като един от най-добрите виенски юристи в областта на завещанията и попечителствата – Карл Вертен се питаше дали е взел правилното решение. Дали не беше прибързал, дали не беше направил твърде голяма саможертва?
От мрачните мисли го откъсна някакъв шум отвън, последван от нервно почукване на бялата врата.
Очите му машинално се извърнаха към севърския часовник на мраморния плот над камината. Все още беше рано за сутрешната поща.
– Да?
Вратата бавно се отвори. Фрау Блачки надникна в процепа със зачервено лице и пристъпи плахо вътре, пъхнала ръце в джобовете на колосаната си престилка.
– Един човек настоява да разговаря с вас, хер доктор.
Той понечи да ? напомни за свещената неприкосновеност на часа за закуска, но вратата се отвори по-широко и в стаята се втурна нисък и набит мъж с разрошена коса, отдавна неподстригвана брада и пурпурен кафтан, спускащ се почти до сандалите му.
– Вертен! – прогърмя той. Грубият акцент на виенски работник беше ясно доловим дори в двете срички, които произнесе. – Трябва да те видя, човече!
– Вече ме виждаш, Климт – спокойно отвърна домакинът, а усмивката му към фрау Блачки беше ясен сигнал, че може да се оттегли.
– Казах му, че закусвате – оправда се жената и нервно стисна устни.
Вертен кимна и се усмихна още по-широко. Искаше да я успокои, че грешката не е нейна.
– Всичко е наред, фрау Блачки. Можете да си вървите.
Тя се насочи към вратата, хвърляйки кос поглед към художника, който си беше позволил така безцеремонно да нахлуе. Бе самият Густав Климт. В очите ? се четеше загрижеността на майка, която не знае какво да очаква от непослушното си дете.
– Проклети полицаи! – изръмжа Климт, след като вратата се затвори. – Трябва да дойдеш, защото в момента обръщат ателието ми с краката нагоре!
– Чакай, чакай! – вдигна ръка Вертен. – Какво търси полицията в ателието ти? Може би имаш някакви морални проблеми? – Разтревоженият художник беше осо-бено подходящ обект за мрачното му настроение. – Вероятно свързани с поредния портрет на гола дама?
– Мислят, че аз съм убил момичето! – изръмжа Климт. – Абсолютни тъпаци! Тя беше моята Лизел, най-добрият модел в живота ми! Дори с пръст не бих я пипнал!
Изявлението му пробуди любопитството на Вертен, раздразнението му се разсея.
– Убийство? – промърмори той.
– Не чуваш ли какво ти говоря, човече? Лизел Ландтауер, сладката малка Лизел!
– Я започни отначало – изправи се Вертен и посочи към двете кресла стил „Бидермайер“ пред камината.
Климт подозрително огледа изящните мебели, но в крайна сметка отпусна туловището си върху възглавничките от фина дамаска. Вертен го последва.
– Каква е версията на полицията?
Дебелите пръсти на Климт потънаха в разрошената коса, гърбът му опря в облегалката на креслото.
– Тази сутрин са открили тялото. В Пратера.
– Пак ли?
– Пак – отвърна с въздишка Климт. – А тъпаците са решили да ми лепнат всичките убийства на някакъв смахнат!
Вертен добре знаеше за паниката, обхванала Виена след четирите, всъщност вече пет убийства, извършени през последните два месеца. Именно те бяха обект на снощния му разговор с Грос. Авторитетни вестници като „Нойе фрайе Пресе“ и „Винер Цайтунг“ бяха поместили репортажи за убийствата, но без грозните детайли и избягвайки всякакви спекулации. Жълтата преса обаче не пропусна да спомене за „многобройни обезобразявания“, оставяйки подробностите на въображението на читателите. Именно тези вестници нарекоха неизвестния убиец „Джак Изкормвача на Виена“. Всички трупове бяха открити в увеселителния парк Пратера, който се намира във Втори район на Виена – точно под гигантското виенско колело – Ризенрад, – построено специално за тържествата по случай петдесетгодишнината от управлението на император Франц Йосиф.
Густав Изкормвача? Не, Вертен силно се съмняваше. Познавайки добре Климт, той можеше да допусне, че художникът вероятно е способен да извърши пре-стъпление от любов, но да планира и осъществи хладнокръвното убийство на пет невинни човешки същества беше абсолютно изключено. Полицията обаче не го познаваше толкова отблизо и просто следваше процедурите. Което означаваше разследване на всички, които са били близки с жертвите.
Още преди да се освободи от тези мисли, Вертен усети гъделичкащо чувство на еуфория. Отново беше попаднал в паяжината на наказателното право.
– Щом си тук, явно още не са ти предявили официално обвинение – констатира на глас той.
– Да, ама душат в ателието ми и задават тъпи въпроси за Лизел. Най-много ги интересува дали ми е позирала чисто гола, представяш ли си? Че как иначе се рисува голо тяло бе, кретени?! Може би като очертаеш две цици на мъжки модел, както го е правил Микеланджело?
– Успокой се, Климт. Кажи ми в какво те обвиняват.
– Един от тъпаците изрови скиците за „Голата истина“, която правих пролетта за списанието „Фер сакрум“. А останалите единодушно обявиха, че приличала на Лизел. Какво прозрение, господи! Че как няма да прилича на Лизел, след като тя ми позира?
Вертен си спомни за сладкото младо създание на корицата на списанието на групата „Сецесион“, което беше скандализирало виенската публика. Чисто голо, едва започнало да се превръща в жена, то гледаше абсолютно невинно, без да го е грижа за нищо. В ръката си държеше огледало, а гърдите му бяха полускрити под дълги плитки. Вертен много харесваше символиката на празното огледало. Какво вижда в него съвременният човек? Безпощадната истина или само отражението на собствената си превзета суета?
Но сега не беше време за естетически анализи.
– Отговори на въпроса ми – рече той. – Обвинен ли си в убийство?
Тонът му най-сетне проникна отвъд стената на паниката, завладяла Климт. Художникът се наведе напред и събра длани, сякаш се готвеше да свири на клавесин.
– Всъщност не. Но смесват нещата по един ужасен начин, а аз изобщо не познавам предишните четири жертви!
– Коя тогава е тази млада жена?
– Нали ти казах? Модел.
– Но защо полицията се насочва към теб? Беше ли ти любовница?
Този път Климт събра длани като за молитва.
– Снощи трябваше да ми позира, но в последния момент ме помоли да отложим сеанса.
Вертен отбеляза, че художникът не отговори на въпроса за отношенията си с младата дама, и в адвокатската му душа потрепна възбуда. От години не беше разпитвал заподозрени или свидетели, на които не може да се вярва, но с удоволствие установи, че уменията и инстинктите му в това отношение все още са на висота.
– Лизел ми изпрати бележка, че трябва да остане при болната си съквартирантка – продължи Климт. – Един господ знае защо беше решила да ме излъже. Предполагам заради някой млад ухажор.
– А защо мислиш, че те е излъгала?
– Защото я хванах – сви рамене Климт. – Излязох да си купя хляб и на връщане видях съквартирантката ? да излиза от къщата ми. Лизел беше изпратила бележката по нея. След като е приела да го направи, едва ли е била толкова болна, че да се нуждае от грижите ?.
Значително по-спокоен, Климт погледна през рамо към двете пухкави кифлички, които лежаха недокоснати на подноса.
– Няма ли да ги ядеш?
Нима е възможно да мислиш за храна в такова положение, въздъхна Вертен, за миг изгубил търпение.
– Заповядай, можеш да си вземеш – стана той, постави една кифличка върху ленената салфетка и я подаде на Климт, който я погълна на два залъка. Трохите се посипаха по брадата и кафтана му.
– Защо си толкова гладен? – попита Вертен, докато заемаше мястото си пред камината. – Дано не си пропуснал обичайната закуска в кафе „Тиволи“?
Той познаваше добре навиците на художника, който ставаше в шест сутринта и изминаваше десетте километра от апартамента си (който делеше с неомъжените си сестри и овдовялата си майка) до Вестбанщрасе близо до летния дворец на Хабсбургите. Пътьом се отбиваше в кафенето на академията, където се зареждаше с няколко чаши силно кафе с шоколад и сметана плюс внушителна купчина кифлички, щедро намазани с масло и конфитюр. После се насочваше към ателието си на Йозефщетерщрасе, на няколко крачки от апартамента на Вертен.
Климт го гледаше тъпо, без да отговори.
– Кажи де? – нетърпеливо го подкани Вертен. – Наистина ли пропусна закуската? – Неохотата на госта само разпали въображението му. – Снощи изобщо не си се прибирал, нали? Това ли ти е проблемът? Нямаш алиби, така ли?
Климт рязко се изправи. Полите на кафтана му закачиха облегалката на стола и за малко не го преобърнаха. Приближи се до прозореца и погледна към обляната от слънце улица четири етажа по-долу. Пръстите му забарабаниха по перваза.
– Алибита колкото искаш – отвърна той, после рязко се обърна към Вертен. – Но аз няма да използвам нито едно от тях, защото това би означавало да убия бедната си майчица. А не бива да забравям и Емили.
Ставаше въпрос за Емили Фльоге – по-малката се-стра на снаха му и обект на нежните му чувства от до-ста време насам, въпреки че беше с десет години по-млада от него. След преждевременната смърт на брат му, също художник, Климт беше поел грижата за двете жени. Според слуховете дъртият сатир си позволявал само по някоя и друга целувка, предпочитайки да съ-храни Емили като свой идеал за чиста и непорочна женственост.
– Трябва да получа някакво обяснение, Климт. В края на краищата съм твой адвокат, а ти прекрасно знаеш, че всичко ще си остане между нас.
Климт въздъхна и спря гладен поглед върху другата кифличка.
– Бъди мой гост – усмихна се Вертен.
Без да обръща внимание на сарказма, художникът излапа кифличката със същата скорост, с която беше погълнал първата.
– Не искаш ли и чаша кафе?
– Ти си истински приятел, Вертен – каза Климт, отново пропускайки иронията в гласа му. Ръката му се протегна към каничката от бял порцелан „Аугартен“ и напълни една чаша. – Случайно да ти се намира сметана?
Вертен не отговори и отново си зададе въпроса, който го мъчеше от много години насам: защо проявява слабост към този варварин? Разбира се, той отдавна знаеше и отговора: защото човекът насреща му рисуваше като ангел.
– Ще ти кажа каква е работата – въздъхна Климт, седна на креслото и отпи глътка кафе, смешно вирнал нагоре кутрето си. – Имам една много близка приятелка, която живее в Отакринг.
Вертен запази мълчание. Нямаше никакво намерение да улеснява госта с логичното предположение, че става въпрос за поредната любовница от работнически произход, с която бе прекарал нощта.
– Бях при нея и малкия ни син – добави Климт.
Адвокатът не успя да скрие учуденото помръдване на веждите си.
– Да, точно така. Бях при нея и при детето. Сам разбираш, че не бих могъл да ги използвам като алиби. Шокът направо ще убие бедната ми майка. Казах ?, че ще работя до късно и ще остана да преспя в ателието. А що се отнася до Емили... Тя също би се почувствала съкрушена и унизена.
– Ами ако полицията те обвини в убийството на момичето? Нима ще рискуваш кожата си в името на дискретността?
Климт положи чашата на копринения килим и се сви на стола.
– Възможно ли е да стигнат дотам?
– Не знам, но ние трябва да бъдем готови на всичко. Убийствата в Пратера трябва да бъдат разкрити.
– Не мога да го направя – поклати глава Климт. – Най-вече заради мама... Но ти трябва да ми повярваш, Вертен! Аз не съм убиец!
Вертен кимна, но без особен ентусиазъм, спомнил си за първата им среща. Тогава художникът беше арестуван по обвинение в насилие и нанасяне на побой.
– Как се казва твоята приятелка, Климт? – попита той. – Може би ще се наложи да поговоря с нея.
– И ти ли, господи? Нима всички са срещу мен?
Художникът отново скочи и закрачи напред-назад, разминавайки се на сантиметри с чашата.
– Спокойно, Климт. Това е само формалност. Аз съм адвокат, професионален скептик.
– Пльоцeл. Ето, казах го. Ана Пльоцeл, Отакрингерщрасе 231, апартамент 29А.
– Много добре – кимна Вертен, стана от стола и се насочи към писалището от черешово дърво, което му служеше и за маса за хранене. Извади бележник и молив от най-горното чекмедже и си записа адреса. – Надявам се, че и за другите дати имаш надеждно алиби – подхвърли той.
– Какви други дати? – погледна го с недоумение художникът.
– Датите на убийствата в Пратера, Климт. Ако убийството на фройлайн Ландтауер прилича на тях, ти или си виновен за всичките, или си напълно невинен. Нали така?
В очите на Климт най-сетне се появи някакво изражение.
– Точно така! – енергично кимна той.
– Е? – очаквателно подхвърли Вертен.
– Мисля. Кои бяха датите?
Подобно на много жители на Виена, датите на зловещите убийства бяха дълбоко запечатани в паметта на адвоката.
– Рано сутринта на петнайсети и трийсети юни, петнайсети юли и втори август – бързо отвърна той.
Устата на Климт се изкриви в скептична усмивка.
– Нима очакваш да помня какво съм правил преди месеци? Наистина ли е нужно?
– Случайно да си водиш дневник?
Климт съкрушено поклати глава.
– Няма значение – успокои го адвокатът. – По-късно ще се занимаваме с това. Съветвам те временно да стоиш далеч от ателието. Присъствието на полицията там само ще те дразни, а засега не бива да влизаш в пререкания с тях. Предполагам, че са ти показали заповед за обиск, нали?
– Размахаха под носа ми някаква хартия, ако това имаш предвид.
– Прибери се у дома, Климт. Легни да се наспиш. А на майка си кажи, че си хванал грип.
– Имам работа в „Сецесион“. До първата ни изложба остава само месец, но работниците все още чукат и дялкат.
– В такъв случай иди в галерията, но стой далеч от ателието. Трябва ми време, за да разбера какво става.
– Знаех си, че ще се погрижиш за всичко, Вертен – с облекчение въздъхна Климт. – Ти си златен човек, макар хората да казват, че адвокатите нямат душа.


Половин час по-късно Вертен излезе на обляната от слънцето Йозефщетерщрасе, облечен в ленен костюм и с кафяво бомбе. Беше висок и строен, в отлично здраве. Започна да си подсвирква мелодия от „Прилепът“ на Щраус, въпреки че нямаше навика да си тананика, а още по-малко оперетна музика.
Настроението му беше отлично, чувстваше се енергичен и жив. Заслугата за това беше изцяло на Климт. През последните шест години, лишен от адреналина на наказателното право, адвокатът се чувстваше зле, беше вял и отпуснат, като жертва на хронично заболяване.
Снощният разговор с Грос му бе донесъл прозрението, че животът му беше станал непоносимо сив и скучен.
Публикацията на Грос от 1893 г., наречена „Криминалното разследване“, го бе направила известен в Европа и Америка, а през настоящата година предстоеше да излезе следващият му труд „Криминална психология“, както и първият брой на месечното списание „Архив на криминалиста“. Изключително популярен и търсен навсякъде, Грос се беше отбил във Виена само за няколко дни на път за новото си назначение в първата катедра по криминология в Хабсбургската империя в университа Черновиц в Буковина.
Едър, надхвърлил петдесет, в цветущо здраве, с тънки мустачки и сивееща коса около голото теме, Грос великодушно го бе запознал с някои от последните си случаи. А по-късно, по време на вечерята, го бе изненадал с новината, че е извършил оглед на четвъртата жертва в Пратера. Било уредено от инспектор Майндел – бивш негов сътрудник в Грац, който в момента заемаше доста висок пост във виенската полиция.
Грос не бе дал подробности за ужасните рани, нанесени на жертвата, тъй като беше обещал на инспектор Майндел да не разпространява никаква информация. „Ужасно“ беше единственият коментар, който си бе позволил да направи.
Вертен бе оправдал тази дискретност, тъй като отлично знаеше, че когато убиецът бъде изправен пред правосъдието, единствено той ще може да опише до-стоверно как е извършил престъпленията. Но въпреки това бе установил, че е разочарован от отказа да му дадат вътрешна информация и че е смаян от подновения си интерес към тази материя.
А днес, след посещението на Климт, вече беше убеден, че през последните шест години просто е вегетирал. Животът му се нуждаеше от авантюризма, свързан с наказателното право. Очакванията на родителите му към първородния им син можеха да вървят по дяволите. Каква ирония, рече си той. Май ще трябва да си взема отпуск от скучната адвокатска практика.
Всъщност той вече го беше направил – още миналата седмица бе затворил кантората за лятната ваканция. След няколко дни трябваше да замине за фамилното имение в Горна Австрия, но дотогава имаше още много време. Защо да не го запълни с малко приключения?
Бутна масивния портал и се озова във вътрешния двор на сградата, в която живееше Климт – един малък зелен оазис в сърцето на града. Ателието на художника се намираше в градината зад основната сграда. Вертен моментално разбра, че обискът е приключил, въпреки че пред вратата стоеше на пост едър полицай. Адвокатът докосна шапката си, слънцето за миг проблесна в косата му. Изпотеният в дебелата униформа полицай отвърна с кратко кимване.
– Наред ли е всичко, сержант?
– Художници – промърмори униформеният и посочи ателието. – Никой не знае какво може да им хрумне.
– Така е – съгласи се Вертен. – Художниците са странни птици.
Не успя да измъкне нищо от лаконичния представител на реда, излезе на улицата и се насочи към центъра на града. Крачеше, като си подсвиркваше и докосваше шапка пред всяка срещната дама. Отби се в цветарския магазин на ъгъла на Ландтауергасе и Ландесгерихтщрасе, откъдето излезе с червен карамфил в бутониерата.
Да, по дяволите! Наистина отново започваше да чувства, че живее. Каква щастлива случайност беше появата на стария му колега Грос в града! Именно той постави началото на пробуждането му. Но дали беше случайност? Или просто съдба? На лицето му се появи усмивка. От много години насам не беше мислил за съдбата.
Продължавайки да подсвирква, Вертен се насочи към хотела на Грос. Приятелят му със сигурност щеше да прояви интерес към новото развитие на нещата.
Густав Климт, черната овца сред виенските художници, бе заподозрян като извършител на убийствата в Пратера!


Print