Print

Най-смисленото пътешествие е пътешествието в самите нас.
Имало едно място...
През този ден езерото не беше дълбоко. Всъщност беше си плитко от доста време. Но повечето езерни обитатели не възразяваха – просто така стояха нещата. Костенурките например бяха съвсем доволни, стига да има вода колкото да плуват насам-натам. Те дори обичаха да припичат на слънце корубите си, когато изплуваха на повърхността,
и плитката вода ги устройваше идеално. За жеравите също беше страхотно. Харесваше им колко леко можеха да клъвнат нещо вкусничко из плитчините. И рибите не се оплакваха – близо до повърхността ставаше много по-лесно да лапнат някоя плаваща хапка. Честно казано, езерните обитатели бяха доволни да си живуркат без ропот, без дори шепнешком да се оплачат от време на време. Повечето живееха невзрачните дни на своя невзрачен живот, без много-много да се замислят.
Повечето, но не всички.
Пинг беше жабче, но и нещо повече – жабче с гордо наследство, макар да не го помнеше.
Той дори не знаеше например как древните китайци са вярвали, че жабите идват от луната и се излюпват от яйца, паднали от небето със сребристия дъжд. О, можеше да се връща назад в своето собствено време, да си припомня най-ранните си дни в езерото, още преди да има ръце и крака, да си припомня каква радост бе да се носи стремглаво из дълбоките води с мощни тласъци на опашката. А когато поотрасна и откри скоковете, те се превърнаха във върховна радост за него. Пинг имаше невероятна дарба – бе най-добрият
в дългия скок.
С едно рипване Пинг преодоляваше двеста и седемдесет сантиметра... извинявайте, поправям се: двеста седемдесет и осем сантиметра, ненадминат рекорд. Тъй удивителен бе талантът на жабчето Пинг, че когато скачаше, всички езерни обитатели си зарязваха работата и идваха да го гледат. Смятаха за чест да присъстват на един тъй славен подвиг.
Пинг не се възгордяваше. Знаеше само, че дългите скокове са страхотно забавни, а днес – о, печал! – в езерото вече съвсем нямаше място за скачане. Не и след като водата беше почти напълно пресъхнала.
Което ни води към извода, че за да живееш блажено и без печал, трябват две неща. Първо, трябва ти силното желание да живееш по най-добрия възможен начин и второ, да имаш волята и готовността да живееш така всеки Божи ден. Пинг имаше и двете.
Само вода нямаше. А водата му трябваше, за да скача. Тук би трябвало да добавя, че езерото открай време се подхранваше от извор и докато правех проучванията си, така и не открих какво е променило притока на вода. Открих обаче, че докато другите се задоволяваха унило да си стоят на същото място, Пинг категорично
не беше съгласен. Пинг свиваше рамене и въздишаше. Копнееше за ширините и дълбините на някогашното езеро. Каква радост бе изпитвал от начина,
по който божествените багри и опияняващите аромати на лотосите и цъфналите лилии властваха над водната повърхност! А кой ли не би се възхитил от безметежните ритми на тръстиките, полюшвани от лекия топъл вет-рец? Водният пейзаж някога носеше неописуемо щастие за духа му. Ала днес бе изчезнал, а онова, което оставаше на негово място, нямаше
как да затрогне душата на Пинг.
Древният даоист Джуан Дзъ е писал: „Нека бъде разрешено на всяка твар да върши онуй, що върши естествено, тъй че природата ? да бъде задоволена.“ Разбира се, амфибиите не могат да четат, но когато си жабче, онова, което вършиш и виждаш всеки ден, ти показва, че всяка жива твар си има място в естествения ред на нещата и всеки има своя съдба за осъществяване. Пинг усещаше... не, знаеше без капка съмнение в сърцето си, че повече от всичко друго желае да има живот, който ще му позволи да бъде едно цяло със своята същност. Тъй силна бе неговата вяра във вродените му таланти и уникални способности, че по цял ден седеше край езерото и се унасяше в грандиозни
мечти как ще се осъществи по най-добрия възможен начин. Но, уви, докато мечтите на Пинг растяха и растяха, езерото се смаляваше и смаляваше, докато дойде онзи поразителен
ден, когато то вече изобщо не беше езеро, а уютното и сигурно обкръжение, на което
се бе радвал тъй дълго, чезнеше... чезнеше... и хоп... изчезна.
Не остана нищо. Преувеличавам, разбира се. По езерното дъно останаха съчки, камъни, кости от печално загинали твари и какво ли още не. И кал. Навсякъде. Много кал. Дни наред Пинг седеше в калта, а нощем спеше в калта. Но не спеше кой знае колко. Трудно е да се унесеш, когато в теб се спотайва страх. А Пинг се страхуваше. Много.
Промяната – истинската промяна – носи тревоги. Когато се случи, промяната може да породи страх, способен да впие нокти дори и в най-уверения жабок. Може да вдъхне объркване, колебание, гняв, безпокойство и безнадежд-ност. Страхът от промяна може да те стисне, сграбчи и приклещи с такава мощ, че да те парализира.
Но само ако му позволиш.

Print