Print

3:17 ч.

Пистолетът „Берета Пх4 Компакт“ не е много по-голям от мобилен телефон – тежи около седемстотин грама и може да произведе десет изстрела. Малък, лек, незабележим в джоба. Куршумите му имат едно огромно предимство – вместо да преминат през тялото на жертвата, те раздробяват костите и разкъсват плътта.
Очевидно и шансовете за оцеляване след раняване с такъв калибър също са големи. Съществуват хиляди случаи, когато нито една жизненоважна артерия не е засегната и жертвата има време да реагира и да обезвреди нападателя си. Но ако онзи, който стреля, има някакъв опит, може да избере между бързата смърт – прицелвайки се между очите или в сърцето – или нещо по-бавно, като например да опре дулото под определен ъгъл в ребрата и да натисне спусъка. Ако човек е прострелян по този начин, му трябва известно време, докато осъзнае, че е смъртно ранен – опитва се да контраатакува, да избяга, да потърси помощ. Голямото предимство е, че има достатъчно време да види кой е убиецът му, докато малко по малко губи сили и накрая падне на земята без видимо значителна загуба на кръв и без да разбира ясно защо се случва всичко.
За познавачите този пистолет не е идеалното оръжие. „Много по-подходящ е за жени, отколкото за шпиони“, казва един агент от английските тайни служби на Джеймс Бонд в първия филм от поредицата, докато му конфискува стария пистолет и му дава нов модел. Но, разбира се, това се отнася само за професионалистите, защото за неговите цели нямаше нищо по-подходящо.
Бе купил своята берета на черния пазар, за да не може да се проследи произходът. В пълнителя има пет патрона, въпреки че той смята да използва само един, на чийто връх с помощта на пила за нокти е издълбал хикс. По този начин, когато бъде изстрелян и се удари в нещо твърдо, куршумът ще се раздели на четири части.
Но той ще използва беретата само в краен случай. Има си и други методи да унищожи един свят и една вселена, а тя със сигурност ще разбере посланието му още щом намерят първата жертва. Ще осъзнае, че го е направил в името на любовта, че няма да се сърди и ще я приеме обратно, без да я разпитва за живота през последните две години.
Надява се шестте месеца на внимателно планиране да дадат резултат. Но ще е сигурен в това едва на другата сутрин. Неговият план е Фуриите, митичните богини на отмъщението, да се спуснат с черните си криле върху синьо-белия пейзаж, пълен с диаманти, ботокс и бързи коли, които са напълно безполезни, тъй като побират само по двама души. Мечти за власт, успех, слава и па-ри – всичко това може да бъде разрушено след няколко часа с помощта на някои малки приспособления, които е донесъл със себе си.


Вече можеше да се качи в стаята си, защото сцената, която очакваше, се разигра в 11:11 ч. вечерта, въпреки че той беше готов да чака и повече. Мъжът влезе, придружен от красива жена. И двамата бяха облечени официално за още едно от онези тържества, които продължаваха по цяла нощ след важните вечери и бяха посещавани повече от който и да било филм, представен на Кинофестивала.
Игор не обърна внимание на жената. Прикри лицето си с френския вестник (руското списание би предизвикало подозрения), за да не го види тя. Тази предпазна мярка беше излишна – тя не забелязваше никого наоколо, подобно на всички жени, които се чувстват кралици на света. Те са тук, за да блестят. Избягват да се заглеждат в онова, което носят останалите хора, защото чуждите диаманти или зашеметяващо облекло биха им докарали депресия, лошо настроение и чувство за малоценност дори когато собствените им дрехи и бижута струват цяло съ-стояние.
Нейният кавалер – елегантен мъж с прошарена коса – отиде до бара да вземе шампанско. Шампанското е необходим аперитив за една нощ, която обещава нови контакти, хубава музика и приказна гледка към плажа и закотвените на пристанището яхти.
Забеляза, че мъжът е много любезен с келнерката, благодари, когато получи чашите, и остави щедър бакшиш.
Игор изпита огромна радост, когато адреналинът започна да нахлува в кръвта му – на другия ден щеше да направи така, че тя да узнае за присъствието му. В даден момент щяха и да се срещнат.
И само Господ знаеше какъв ще е изходът от тяхната среща. Игор беше православен християнин и беше дал обет в една църква в Москва пред мощите на света Магдалена (които бяха изложени там за седмица). Стоя близо пет часа на опашката и когато дойде неговият ред, беше убеден, че цялата тази работа е измислена от свещениците. Но не искаше да рискува да не удържи на думата си.
Помоли се Мария Магдалена да го закриля, за да успее да постигне целта си, без да са необходими прекалено много жертви. И обеща една златна икона, която щеше да поръча на известен художник, обитаващ манастир в Новосибирск, веднага щом свърши всичко и той отново може да стъпи на родна земя.


В три часа през нощта барът на хотел „Мартинес“ мирише на цигари и пот. Въпреки че Джими вече е престанал да свири на пиано (двете обувки на Джими са с различен цвят), а келнерката е безкрайно уморена, хората, които се намират там, отказват да си тръгнат. Според тях трябва да останат във фоайето поне още час или дори цяла нощ, докато нещо се случи!
В края на краищата вече са изминали четири дни от началото на Фестивала в Кан, а още нищо не се е случило. Всеки гост на всяка маса е обладан от една и съща мисъл за среща със знаменитостите. Красивите жени очакват някой продуцент да се влюби в тях и да им даде важна роля в следващия си филм. Има и актьори, които разговарят помежду си. Смеят се и се преструват, че нищо не ги засяга, но очите им постоянно се насочват към вратата.
Някой ще дойде.
Някой трябва да дойде. Младите режисьори, които са изчели всичко за операторското майсторство и писането на сценарии, имат купища идеи в главите си, а в автобиографиите – само филми от следването. Сега се надяват да им се усмихне късметът. Чакат някой важен човек на връщане от парти да потърси празна маса, да си поръча кафе, да запали цигара и уморен от посещаването на едни и същи места, да е отворен за ново приключение.
Каква наивност!
Ако се случваше така, последното нещо, което важният човек би желал да чуе, е „проект, който никой досега не е реализирал“. Но отчаянието заблуждава отчаяните. Знаменитостите, които влизат от време на време, хвърлят по някой поглед наоколо и се качват в стаите си. Нямат грижи. Знаят, че не бива да се страхуват от нищо. Суперкласата не прощава предателствата и всички знаят къде са границите – не са стигнали до върха, стъпквайки някого, въпреки че според митовете е точно така. От друга страна, ако нещо неочаквано и значимо трябва да бъде открито – било в киното, музиката или модата, – то няма да е в хотелските барове.
В момента знаменитостите правят любов с красавиците, които са успели да проникнат на партитата и са готови на всичко. Суперкласата си сваля грима, оглежда бръчките си, решава, че е време за поредната пластична операция. Търси в интернет новини за последните си изяви през деня. Взема неизбежното хапче за сън и изпива чая, който обещава отслабване без усилия. Отбелязва в менюто нещата, които желае за закуска в стаята, и го окачва на бравата заедно с картончето „Не безпокойте“. После затваря очи и си мисли: „Дано заспя веднага. Утре в десет имам среща.“


Но в бара на „Мартинес“ всички знаят, че хората с власт понякога се отбиват там. А щом са там, значи има шанс.
Изобщо не им минава през ума, че Властта разговаря само с Властта. Че понякога властимащите трябва да се срещат, да пият и да се хранят заедно, да придават блясък на големи светски събития, да подхранват фантазията, че светът на лукса и разкоша е достъпен за всички с достатъчно смелост да преследват една идея. Те трябва да предотвратяват войни, когато не са доходоносни, и да стимулират агресията между страни или компании, когато чувстват, че това може да донесе още власт и пари. Да се преструват, че са щастливи, въпреки че сега са заложници на собствения си успех. Да продължават да се борят за увеличаване на богатството и влиянието си, макар те вече да са огромни, тъй като суетата на Суперкласата изисква тя да се конкурира със себе си и да вижда, че е стигнала до най-високия връх.
В един идеален свят хората на върха биха разговаряли с авторите, режисьорите, стилистите и писателите, които в момента са със зачервени от умора очи и си мислят как ще се върнат в своите евтини хотелски стаи, наети в отдалечени от Кан градчета, за да започнат на другия ден маратона от молби, уговорки и очакване на срещи.
В реалния свят знаменитостите по това време са се заключили в стаите си, проверяват електронната си поща, оплакват се, че всички партита са еднакви, че бижутата на познатите им са по-големи от техните, че яхтата, която конкуренцията си е купила, изглежда страхотно... как е възможно?
Игор няма с кого да разговаря, но това не го вълнува. Победителят е сам.
Игор е преуспял собственик и президент на телефонна компания в Русия. Година по-рано си бе запазил най-хубавия малък апартамент в „Мартинес“ (където е задължително да платиш поне за дванайсет нощи, независимо колко ще останеш). Пристигна този следобед с частен полет, изкъпа се и слезе с надеждата да види една-единствена обикновена сцена.
Известно време бе обезпокояван от разни актриси, актьори и режисьори, но той имаше отличен отговор за всички:
– Don’t speak English, sorry. Polish.
Или:
– Don’t speak French, sorry. Mexican.
Някой се опита да упражни испанския си, но Игор прибягна до втори метод. Започна да записва числа в една тетрадка, за да не прилича на журналист (от когото се интересуват всички), нито пък на човек, свързан с филмовата индустрия. Носеше си едно руско икономическо списание (в края на краищата повечето не можеха да различат руския от полски или испански) със снимката на безинтересен бизнесмен на корицата.
Посетителите на бара смятат, че разбират добре човешката природа, и оставят Игор на мира, вземайки го за един от онези милионери, които отиват в Кан само за да си намерят нова любовница. След петия човек, седнал на неговата маса и поръчал минерална вода, твърдейки, че „няма друга свободна маса“, тръгва слух, че самотният мъж не е от филмовия или модния бизнес, и той бива причислен към категорията „парфюми“.
„Парфюми“ е жаргонната дума, която използват начинаещите актриси (или старлетките, както ги наричат в Кан) – лесно е да смениш марката, но понякога попадаш на истинска находка. Към „парфюмите“ ще пристъпят в последните дни на Фестивала, ако не успеят да завоюват нещо или някой от филмовата индустрия. Следователно онзи странен мъж с вид на богаташ може да почака. Всяка знае, че е по-добре да си тръгне с мъж (който може да се превърне в кинопродуцент), отколкото да отиде на следващото незначително парти и да изпълнява все същия ритуал – да пие, да се усмихва (най-вече да се усмихва), да се преструва, че не поглежда никого, докато сърцето бие учестено, а стрелките на часовника се движат бързо, бляскавите галавечери са в разгара си, но тя не е поканена, докато въпросните мъже са.
Вече знаят какво ще кажат „парфюмите“, защото то винаги е едно и също, но се преструват, че им вярват:
А) „Аз мога да променя живота ти.“
Б) „Много жени биха желали да са на твое място.“
В) „Сега си още млада, но помисли за след няколко години. Време е да направиш някоя по-дългосрочна инвестиция.“
Г) „Женен съм, но съпругата ми...“ (Тук изречението може да бъде довършено по различни начини: „е болна“, „заплашва, че ще се самоубие, ако я напусна“ и т. н.)
Д) „Ти си принцеса и заслужаваш да се отнасят с теб като с принцеса. Без да знам, аз винаги съм те очаквал. Не вярвам в съвпаденията и смятам, че трябва да дадем шанс на тази връзка.“
Приказките са все същите. Разликата е само в количеството подаръци (за предпочитане бижута, които могат да бъдат продадени), във възможността да се издейства покана за парти на някоя яхта, в по-големия брой визитни картички, в намирането на начин да ги поканят на „Формула 1“, където се събират все такива хора и където може би ги чака големият шанс.
„Парфюми“ е жаргонната дума, с която младите актьори наричат възрастните милионерки с пластични операции и ботокс, които са доста по-умни от мъжете. Милионерките никога не си губят времето – пристигат винаги в последните дни на Фестивала, знаейки, че цялата притегателна сила е в парите.
Мъжките „парфюми“ се заблуждават – смятат, че дългите крака и младите лица са се оставили да бъдат прелъстени и сега могат да бъдат манипулирани на воля. Женските „парфюми“ вярват в силата на диамантите, само в това.


Игор не е наясно с тези подробности – за пръв път идва тук. И с изненада установява, че май никой не се интересува особено от филмите. Освен хората в този бар. Прелисти няколко списания, отвори плика, в който неговата компания беше поставила поканите за най-важните събития, но никъде не видя да се споменават премиерите. Преди да отпътува за Франция, се опита да разбере кои филми ще участват, но се оказа много трудно да получи такава информация. Докато един негов приятел не каза:
– Забрави за филмите. Кан е фестивал на модата.


Мода. Какво ли си мислят хората? Дали не смятат, че модата е онова, което се променя със сезоните? Да не би да са дошли от всички краища на света, за да покажат своите дрехи, бижута и колекция от обувки? Те не знаят какво означава това. „Мода“ е просто начинът да кажеш: аз принадлежа на твоя свят. Нося униформата на твоята армия, от твоето племе съм, не стреляй по мен.
Още от времето, когато мъжете и жените са започнали да съжителстват в пещерите, модата е единственият начин да бъде казано нещо разбираемо за всички, дори и за непознатите. То е: ние се обличаме еднакво, обединяваме се срещу по-слабите и така оцеляваме.
Но тук са дошли хора, които вярват, че „модата“ е всичко. На всеки шест месеца пръскат цяло състояние, за да променят някой дребен детайл и да продължат да са част от неповторимото племе на богатите. Ако сега вземат да отидат до Силиконовата долина, където милиардери от информационната индустрия носят пластмасови часовници и протрити панталони, ще разберат, че светът вече не е същият – сякаш всички са в еднакво социално положение, никой не обръща внимание на размера на диаманта, на марката на вратовръзката, на модела на кожената чанта. Освен това вратовръзките и кожените чанти не съществуват в онзи край на света. Но там се намира и Холивуд, който е сравнително по-мощна машина – макар и в упадък – и който все още успява да направи така, че наивните да вярват в роклите на прочутите моделиери, в колиетата от изумруди и в огромните лимузини. И тъй като засега това се явява в списанията, кой би имал интерес да разруши индустрия за милиони долари в реклами, продажба на безполезни предмети, промени на безсмислени тенденции, създаване на едни и същи кремове, но с различни етикети?
Смехотворно. Игор не успява да скрие омразата си към онези, чиито решения засягат живота на милиони работещи почтени мъже и жени, които водят достойно съществование, защото са здрави, имат дом и любов в семействата си.
Отблъскващо. Когато всичко изглежда наред, когато семействата се събират около масата за вечеря, идва призракът на Суперкласата, за да им продава невъзможни мечти за лукс, красота и власт. И семействата се разпадат.
Бащата прекарва много безсънни часове в извънреден труд, за да може да купи на сина си новия модел маратонки, защото иначе в училище ще странят от него. Съпругата плаче тихичко, защото приятелките носят маркови дрехи, а тя няма пари. Вместо да опознаят истинската стойност на вярата и надеждата, младежите мечтаят да станат актьори. Момичетата от провинцията губят своята идентичност и започват да обмислят възможността да отидат в големия град и да приемат каквото и да било, абсолютно всичко, стига да получат скъпо бижу. Един свят, който би трябвало да върви по пътя на справедливостта, започва да се върти около материалното, което след шест месеца вече не струва пукната пара и трябва да се подмени. Само така този цирк продължава да крепи на върха на света онези жалки същества, които сега се намират в Кан.
Разбира се, Игор не се оставя да бъде погубен от тази разрушителна сила. Продължава да има своята завидна работа. Продължава да печели на ден много повече, отколкото би могъл да похарчи за година, дори и да реши да си позволи всички възможни легални и нелегални удоволствия. Не му е трудно да прелъстява жените още преди те да са разбрали дали е богат или беден – вече много пъти е пробвал и винаги се е получавало. Скоро е навършил четирийсет години, в разцвета на силите си е, направил е годишния си профилактичен преглед и няма нищо тревожно, свързано със здравето му. Няма дългове. Не му е необходимо да носи определена марка дрехи, да ходи в този или онзи ресторант, да прекарва почивката си на плажа, където „всички ще отидат“, да си купува определен модел часовник само защото някой преуспял спортист го е препоръчал. Може да подписва важни договори с химикалка за няколко цента, да носи удобни и елегантни връхни дрехи, ушити в малкото магазинче до офиса му, без никакви етикети по тях. Може да върши каквото си иска, без да му се налага да доказва, че е богат, че има интересна работа и е вдъхновен от нещата, които прави.


Може би тъкмо в това е проблемът – той винаги се вдъхновява от нещата, които прави. Убеден е, че заради това жената, която преди няколко часа влезе в бара, не е на неговата маса.
Опитва се да продължи размислите си, докато времето минава. Поръчва на Кристел още едно питие – знае името на сервитьорката, защото преди час, когато посетителите бяха по-малко (повечето бяха на вечеря), поръча чаша уиски, а тя каза, че изглежда тъжен и че трябва да хапне нещо, за да си оправи настроението. Той благодари за загрижеността и бе доволен, че някой наистина се безпокои за това как се чувства.
Може би той е единственият, който знае името на момичето, което го обслужва – останалите искат да знаят името (и по възможност поста) на хората по масите и фотьойлите.
Опитва се да продължи да мисли, но вече минава три часът през нощта, а красивата жена и любезният кавалер – който впрочем физически много прилича на него – не се появяват отново. Може би са отишли направо в стаята си и сега се любят, може би още пият шампанско на някоя от яхтите, където веселбата започва тогава, когато на всички останали яхти тя е към своя край. А може и да са си легнали и всеки да чете списание, без да се поглеждат един друг.
Няма значение. Игор е сам, уморен е и му се спи.



Print