Print

ПРОЛОГ

Марбълхед, Масачусетс
Краят на декември 1681 г.


Питър Петфорд бръкна с дълга дървена лъжица във врящото котле над огнището и се помъчи да отпъди тревогата, заседнала като топка в гърдите му. Прибута ниското столче по-близо до огъня и се наведе напред. Опря лакът на коляното си и вдъхна сладкия аромат на задушен грах и горящо ябълково дърво. Уханието донякъде го успокои, че тази нощ няма да е по-различна от много други, и когато доближи лъжицата до устата си да опита дали грахът е достатъчно омекнал, коремът му закъркори.
Питър нямаше навик да се вторачва в болежките си, затова си каза, че каквото и да му има, паница задушен грах е най-добрият лек. То и онази жена ще дойде, напомни си той, но лицето му остана мрачно. Нямаше много вяра на разните врачки, но бе отстъпил пред настоятелността на Оливър. Отварите на онази жена помагали за всичко. Веднъж дори направила заклинание и намерила някакво изгубено дете. Питър изсумтя. Какво пък, ще пробва и този начин. Още един опит не може да навреди.
От мрака в дъното на стаята долетя тъничко скимтене. Питър надигна глава от котлето, а тревожните бръчки на челото му станаха още по-дълбоки. Той побутна една от горящите цепеници с ръжена, погледа лумналите искри и тънката струя дим и се изправи.
– Марта? – тихо я повика той. – Будна ли си?
Не се чу никакъв звук и той безшумно се приближи до постелята, от която детето не можеше да се вдигне вече цяла седмица. Отмести вълнената завеса, провесена на стълбците, и внимателно приседна на края на дюшека, натъпкан с корави пера. Трепкащите отблясъци от огъня пробягаха по завивките и осветиха бледото изпито личице, обрамчено от пшеничено руси къдрици. Очите на детето лъщяха под полуспуснатите клепачи като стъклени, невиждащи. Питър приглади косите, разпилени по твърдата възглавница. Момиченцето немощно въздъхна.
– Яденето е готово – рече Питър. – Ще ти донеса да хапнеш.
Загледан в парата, надигаща се от плитката глинена купичка, Питър усети как го обзема безсилен гняв. Стис-на зъби, за да го пропъди, ала той се загнезди някъде зад гръдната му кост и го принуди да си поема въздух на пресекулки. Какво ли разбираш от болести и лекове, помисли си той. Колко отвари забърка, а детето ставаше все по-зле. Марта бе проговорила за последен път преди три дни, когато в съня си изплака името на Сара.
Той отново приседна на леглото и изля лъжица топли грахчета в устата на момиченцето. То преглътна с усилие и по брадичката му потече тънка кафява струйка. Питър я обърса с палец, почернял от саждите край огнището. При мисълта за Сара винаги го пристягаше в гърдите.
Питър продължи да се взира в телцето на дъщеря си, докато тя затвори очи. Откакто болестта я повали, той спеше на пода, настлан с широки чамови дъски с нахвърляни отгоре сламеници. Леглото беше по-топло, по-близо до огнището и опасано с вълнени завеси, донесени от баща му чак от Източна Англия. Дълбока бръчка разсече лицето на Питър. Всяка болест е знак, че си изпаднал в немилост пред Бог, така знаеше той. Каквото и да се случи с детето, то е по Божията воля. Следователно гневът срещу нейните страдания бе грях, все едно се сърди на Господ Бог. Сара би настоявала той да се моли душата на Марта да получи спасение и изкупление. Само че Питър бе навикнал повече да умува над фермерските си тегоби, отколкото над Божиите дела. Навярно не бе тъй праведен като Сара. Така и не успяваше да отгатне какъв грях ще да е извършила за тия пет години малката Марта, та болестта да я събори изневиделица, и се улавяше, че в молитвите си настоява за отговор. Не искаше изкупление. Молеше се дъщеричката му да оздравее.
Стреснаха го тия себични бащини желания и той се засрами.
Сплете пръсти, без да откъсва очи от лицето на спящото дете.
– Има грехове, които ни превръщат в дяволи – бе казал пасторът преди няколко дни.
Питър притисна меката трапчинка в основата на носа си, мъчейки се да си ги припомни.
Лъжа и убийство, най-тежките грехове. Веднъж Марта бе скрила едно мръсно коте в шкафа, а пред Сара отрече да го е виждала дори. Само че свещеникът надали бе имал предвид такива лъжи.
Да хулиш и виниш божественото проявление, и това бе грях. Също и да подмамиш друг да съгреши. И да се противиш на божественото. Да таиш завист. Да се пропиеш. Да се възгордееш.
Питър се взря в почти прозрачната кожа по бузите на дъщеря си. Стисна едната си ръка в юмрук и заби кокалчетата в дланта на другата. Как тъй Бог стоварваше такова страдание върху едно невинно дете? Защо бе отвърнал лицето Си?
Навярно опасността не грозеше душата на Марта. Навярно страданието на детето бе наказание за горделивото неверие на Питър.
Тия нови страхове тъкмо надигаха глава, когато Питър чу шум от жвакащи копита по пътеката, които спряха пред къщата. Приглушени гласове – на мъж и млада жена – размениха няколко думи, проскърца конска сбруя, после някой шльопна в калта. Джонас Оливър води онази жена, каза си Питър и се изправи.
Загърната във вълнена наметка с качулка, искряща от капчиците вечерна мъгла, на прага стоеше млада жена с открито миловидно лице. Носеше малка кожена торбичка, а косата около лицето ? беше побеляла от скреж, което показваше колко отдалеч идва. В сянката зад нея се очертаваше познатото едро туловище на Джонас Оливър, който стопанисваше съседната ферма.
– Брат Петфорд? – Младата жена вдигна очи към лицето на Питър.
В отговор на смутеното кимване тя му се усмихна насърчително, бръсна капките от наметката и я свали. Окачи я на куката до вратата, приглади полите на роклята си, после решително пристъпи в стаята и коленичи край леглото. Питър се обърна към Джонас, който бе спрял на прага и шумно духаше носа си в кърпата, скриваща лицето му.
– Ама че време – рече Питър наместо поздрав.
Джонас само изсумтя, напъха кърпата в ръкава си и взе да тропа на място да махне калта, полепнала по ботушите му, но не посмя да прекрачи.
– Искаш ли да хапнеш? – предложи Питър и неволно се почеса по тила. Сам не знаеше дали има желание Джонас да приеме поканата. Компанията навярно щеше да го разсее, ала съседът му бе по-пестелив на приказки и от него. Сара все разправяше, че и каруца да мине през крака на Джонас Оливър, той дума няма да обели, най-много да се намръщи.
– Жената ме чака – рече Джонас и сви рамене. Хвърли поглед към младата жена, която бе кацнала като птиче в края на леглото и шепнеше нещо на детето. В скута ? се гушеше кротко рошаво кученце с кафеникава козина, оставило кръг от кални лапички по дъските. Джонас се почуди къде ли е крила животинчето през дългия път; в торбичката едва ли би се побрало. Сигурно е на малката Марта, помисли си той.
– Отбий се тогава утре сутрин – предложи Питър.
Джонас кимна, попипа периферията на натежалата от вода шапка и потъна в мрака.
Питър отново седна на столчето пред гаснещия огън. Яденето в паничката вече изстиваше. Подпрял брадичка в юмрука си, той загледа непознатата, която милваше челото на болното дете с бялата си ръка и тихо нареждаше. Така се надяваше да не е сбъркал, че я прие в дома си. Нали всички в селото я хвалеха. Той отчаяно се вкопчи в тази мъничка утеха. Очите му вече се премрежваха от мъка и умора, главата му натежа, ала мисълта за детето му, сгушено в тъмното на леглото, го изпълваше с ужас.




Print