Print

На Стефка Анастасова


От автора


Истинското име на областния управител на оазиса Сива през последните години на XIX век е Махмуд Аз-ми и именно на него се приписва един акт, който е оставил постоянен отпечатък върху оазиса, както читателят ще научи от романа.
Извън този факт не съществуват никакви исторически сведения за управителя и неговата биография.


ПЪРВА ЧАСТ

1

Махмуд


– Съпругата ви е толкова храбра – каза ми той, сякаш не познавах собствената си жена!
Та нима тя не тръгваше доброволно срещу заплахите заедно с мен? И все пак може би аз наистина не познавам Катрин. Не и сега! Важното е, че съвпадение няма. Всяка негова дума се изрича с определена цел, макар че в момента проблемът не е Катрин. Така или иначе, няма да реша каквото и да било с бродене из сумрачните коридори на Министерството на вътрешните работи, особено след тази потискаща среща с мистър Харви.
В казаното от него нямаше нищо ново освен завоалирани намеци, някои от които разбирах, а другите ме озадачаваха.
Още преди да го видя, знаех, че въпросът е уреден. Бригаден генерал Саид бей ме беше уведомил, че министерският съветник е придвижил препоръката до негово превъзходителство вътрешния министър, а негово превъзходителство е издал заповед за незабавно пре-хвърляне. Разполагах само с няколко дни, ако исках да се присъединя към кервана, който тръгваше от Кердаса, и бригадният генерал ме посъветва приятелски да се откажа от идеята да взема жена си – пътуването до оазиса не беше лесно, а самото назначение бе много тежко, както добре знаех, макар че в крайна сметка решавах сам; все пак той смяташе за свой дълг да ме предупреди за опасностите на придвижването, което при най-добри условия и с опитен водач траеше поне две седмици.
Сигурен съм, че Саид не се опитваше да ме сплаши и вярвам, че бе сторил всичко по силите си, за да ми спести назначението. Дружбата ни е отдавнашна, макар че след толкова години едва ли е нещо повече от отношение между началник и подчинен. Но така или иначе, преживелиците и тайните от миналото създават крепка връзка. Не сме говорили за тях от години, но и двамата знаем, че другият още помни. Разбира се, останалите колеги ме предупреждаваха с подозрително съчувствие да не предприемам пътуването. Някои се радваха, че назначението ги е отминало и се е паднало на мен, други полагаха усилия да прикрият радостта си от моето поражение. Разказваха ми за множеството кервани, които губели пътя в пустинята и пясъците ги поглъщали, за заблудени по-малки групички и за една могъща персийска армия, която тръгнала някога да превземе оазиса и останала погребана навеки под пясъците. Разказваха, че щастлив е онзи керван, който достигне целта, преди да се изчерпят запасите от вода и преди ветровете да променят пътя, издигайки дюни там, където не ги е имало, и затрупвайки кладенците, на които се разчита за водопой на камилите. Щастлив е и онзи керван, чиито лагери не бъдат нападнати от вълци или хиени и в който поне двама-трима пътници не бъдат ухапани от скорпион или змия.
Казваха всичко това и още много неща, ала аз не обръ-щах внимание. Страхът ми от успешното достигане на целта е не по-малък от страха да се загубим в пустинята. Знам много добре, че отивам на място, където ми е писано да бъда убит, а може би и Катрин също.
Дали не намекваше за това и мистър Харви на нашата среща?
Бях влязъл в кабинета му с твърдото намерение да го предизвикам. Какво имах за губене?
За пръв път влизах в кабинета на този съветник, който държеше в ръцете си всички нишки на министерството. Намирах дипломатичните му приказки за превзети, както впрочем и него самия, наместил дребничкото си тяло зад огромно бюро и нахлупил накриво фес, изпод който стърчаха руси кичури. Не говореше пряко на мен, а през повечето време отправяше репликите си към невидима точка нейде в ъгъла на кабинета вдясно от него. Повтори каквото вече бях чул от бригаден генерал Саид, но непрестанно чоплеше онова, което смяташе за най-болното ми място.
– Би трябвало да сте щастлив, капитан Махмуд Абд ал Захир ефенди... пардон, сега, разбира се, трябва да казвам майор Махмуд! – рече той, имайки предвид назначението ми за областен управител на оазиса. Престори се, че прелиства служебното ми досие, което лежеше пред него, и добави, че при нормални обстоятелства бих чакал дълго за това повишение.
Прекъснах го с усмивка, надявайки се да е достатъчно любезна:
– Особено ако се има предвид, господин съветник, че малцина в министерството биха приветствали подобно повишение.
Той замълча и не ме погледна. Вместо това запрелиства другата папка, върху чиято корица бе изписано с едри букви на английски „Оазис Сива“. Четивото сякаш му харесваше и той мърмореше от време на време: „Интересно, много интересно.“ Накрая вдигна към мен ли-це с някакво подобие на усмивка и заяви:
– Значи ви е известно, драги майоре, че ще общувате само с главите на семейства, наричани по онези места агвади.
– Разбира се. Саид бей ми даде всички необходими инструкции.
Той продължи, сякаш изобщо не ме бе чул, и каза, че не бива да общувам със земеделците, наричани... тук той се приведе над папката, а аз му напомних, че ги наричат загали.
След едно бързо надникване в папката той повтори:
– Да, да. Загалите. Докато приемат положението, какво ни засяга останалото? Това ми напомня за Спарта. Чували ли сте за Спарта в Древна Гърция, майор Абд ал Захир?
– Чувал съм, мистър Харви.
При мисълта, че съм чувал за Спарта, на лицето му се изписа известно разочарование, но той твърдо бе решил да продължи лекцията.
– Да, точно така. Спарта. С някои разлики, разбира се! Спарта е била град-държава, съществуваща с една-единствена цел – да създава бойци. Обучавали децата си от най-ранна възраст да станат войници и ги държали настрани от градските жители. Така цяла Спарта се превърнала в армия, живееща в най-могъщия гръцки град до появата на Александър. А тези... хм... тези загали в оазиса също са мобилизирани да обработват земята, докато навършат четирийсет години. Забранено им е да се женят, да влизат в града и да пресичат стените му след залез слънце. – Лично той явно смяташе, че подобна система на обществено и трудово разделение е достойна за уважение; може би дори ? се възхищаваше. – Забележете, майор Захир, из нашите колонии в Африка и Азия царува хаос, защото трудът там...
Отново го прекъснах със смях и казах:
– Уважаеми мистър Харви, ние нямаме колонии в Африка и Азия.
Все пак се въздържах да не добавя: „Ние сме колонизираните!“
Той се навъси за момент, изостави разсъжденията за колониите и отново взе да проучва папката. После вдиг-на глава, внезапно се усмихна насила и каза:
– Естествено, другите аспекти на тази тяхна система, която разделя мъжете от жените още в юношеска възраст, не ни засягат. Въпросът не ни интересува. Ние нямаме нищо общо с техните първобитни обичаи.
Разбирах какво се опитва да каже, но не реагирах, затова той пак заговори на невидимата точка отдясно. Разбира се, бях чувал от Саид бей, че местните хора са разделени на два враждебни клана.
Търпението ми се изчерпваше. Да, да, знаех, че между тях се водят непрестанни битки.
Той отново обърна лице към мен и натъртено произнесе:
– Дори това не ни засяга. Тия битки са част от живота им и те са свободни да вършат каквото си искат – разбира се, освен ако има начин чрез конкретни съюзи с единия или другия клан да осигурим господството си. Става дума за изпитан и сигурен метод, стига съюзът с едната страна да не продължи прекалено дълго. Трябва да бъде ту с едните, ту с техните противници. Разбирате ли?
– Старая се, ваше превъзходителство. Познавам политиката, но нямам опит в прилагането ?.
– Ще се научите, драги ми господине – каза той, вече с известна злоба. – Не забравяйте, че първата ви задача ще е събирането на данъците. Трудна задача, както сам разбирате. Много трудна задача. Инстинктът за оцеляване ще ви научи на тази тактика и много други, майоре. – Изведнъж млъкна, усмихна се и продължи: – Все пак има нещо смешно в цялата работа. Тези хора са си изградили крепост в пустинята и са построили град в крепостта, за да се пазят от набезите на бедуините, ала вместо бедуините да проливат кръвта им на открито, те сами са почнали да я проливат зад собствените си стени.
Това му се струваше забележително. Типична ориенталщина!
Кръвта нахлу в лицето ми и аз избухнах:
– Подобни битки в една общност се срещат и на изток, и на запад. Което е различно от външното нашествие...
Той се вгледа в лицето ми, после развеселено каза:
– Майор Махмуд ефенди все още е под влияние на идеи от миналото. Макар че, разбира се, вече не съчувства на бунтовниците, нали?
Не бях в състояние да се овладея и отново избухнах:
– Никога не съм съчувствал на бунтовниците. Просто изпълнявах дълга си и вместо отплата трябваше да изтърпя безброй несправедливости.
Той тръсна глава. Трябвало да разбирам, че работата ми ще бъде подложена на най-строго проучване.
Помислих си, че това може да е последният ми шанс, затова се постарах гласът ми да звучи напълно безизразно, докато изричах:
– Надявам се една бъдеща инспекция да даде задоволителна оценка на работата ми. А ако не успея?
Той отвърна рязко:
– Знаете, че ще си носите последствията.
После се сепна, сякаш четеше мислите ми, и добави:
– Във всеки случай наказанието няма да бъде връщане в Кайро.
Изведнъж рязко смени темата. Трябвало да знам, че Саид бей не одобрявал да взема съпругата си. От грижа за нейната безопасност, разбира се. Той обаче уведомил негово превъзходителство, че министерството не се месело в личния живот на служителите си. Нещо повече, смятал, че дамата...
Той млъкна за малко и сякаш се поколеба над избора на думи, преди да продължи:
– Дамата е храбра жена. – После поклати глава и по-втори: – Наистина храбра жена.
Аз мълчах. Той изведнъж се изправи. Аз също станах и той заговори с официален тон:
– Ще тръгнете с кервана за Кердаса, тъй като той е готов да потегли, но ще ви пратя коне – тук по устните му трепна едва забележима усмивка – с кервана за Мат-рух, който тръгва след две седмици. Надявам се да до-стигнат живи целта.
– Отново разбити от британците! – казах си аз, докато напусках кабинета му. – Колко ви мразя, мистър Харви. Колко мразя и вас, и цялото ви министерство. Но няма изход.
Сега трябва да се прибера и да се подготвя за пътуването. Но какво е останало за подготвяне? Щом ? казах, че усилията да избегна назначението са се провалили, Катрин събра всичко необходимо и издири от книжарниците книгите, разказващи или поне споменаващи за оазиса. Не остави нищо на случайността. Вчера ми разказа забележителния си план за борба с ухапванията от скорпиони и змии, затова ? предложих да се обърне към някой шейх от ордена „Рифаия“, който поне има голям опит с лекуването на отровени. Значи и тя се бои от тия неща – тогава къде е тайната на ентусиазма ? за пътуването? Тя знае какви заплахи ме чакат там, но това не я стряска. Ако бях наивен, бих казал, че причината е любовта и че не иска съпругът ? да загине сам. Вярвам, че ме обича, но не чак толкова много.
Напуснах министерството, пресякох улица „Ал Дававийн“ и продължих до полицейския участък в Абдийн. В този участък се сътвори и прахоса целият ми живот, недалече от единствената къща, която някога съм познавал. Като дете обаче изобщо не подозирах, че някой ден ще върша подобна работа.
Така или иначе, времето за съжаления е отминало. За какво има да съжалявам? И на какво се надявах, когато бях малък? Не мислех за бъдещето. Исках само всичко да продължава както си беше. Щастливо детство и още по-щастливо юношество. Баща ми не отказваше нищо нито на мен, нито на по-малкия ми брат. Не ни забраняваше никакви удоволствия и никога не ни насилваше да залягаме над учението, а и не се очертаваше някога да го стори. Брат ми Сюлейман обичаше да стои при баща ни в магазина му в „Ал Муски“ и да учи тънкостите на занаята. Колкото до мен, нищо не помрачаваше светлината в живота ми. Бяха последните дни на хедив Исмаил, целият град кипеше, а аз си губех времето в гимназията, докато наближих двайсетгодишна възраст. Познах жените, общувах с робини и скитах нощем с приятели от кафене на кафене и от кръчма на кръчма. В голямата ни къща в Абдийн вечно имаше пиршество и почти не минаваше вечер без гости, веселба, най-прочути пев-ци и певици. В четвъртък слугите изнасяха всички мебели от голямата стая на първия етаж, покриваха пода с килими, палеха благовония и слагаха в ъглите медни котлета с розова вода. Това бе вечерта припомняне на Божието име и песни във възхвала на Пророка, заради които баща ми и аз изоставяхме другите удоволствия. Аз пеех с певците и се люшках с участниците в ритуала дикр, докато се облеех в пот и умора сковеше крайниците ми, а после идваше дълбок, спокоен сън чак до сутринта. Рано на разсъмване излизах с баща си и Сюлейман за петъчната молитва в джамията „Ал Хюсеин“. Същата нощ обаче цикълът започваше отново, докато една нощ случайно се озовах с приятели в кафене „Мататия“ на площад „Атаба“. Там съзрях един мъж с тюрбан, който говореше арабски като турчин или сириец. Никога преди не бях чувал думи като неговите или пък просто не им бях обръщал внимание. Така или иначе, словата на шейх Ал Афгани и възторгът на учениците около него ме накараха да се заслушам и тъй освен към виното и жените се пристрастих към сбирките на шейха и четенето на вестниците, издавани от последователите му – „Миср“, „Ал Тигара“ и „Ал Латаиф“. Всеки път когато хедивът закриваше някой от тия вестници, аз се прехвърлях към следващия, който повтаряше същото като предишния – нападки срещу управниците, които вкарваха Египет в дългове и го тласкаха към фалит, яростен гняв срещу господството на европейците, които ставаха дори министри в националното правителство и заемаха постове във всички министерства. По същото време чух, че шейхът и някои негови ученици са приели масонството, чиито привърженици принадлежаха към всички религии и се обединяваха от вярата в свободата и братството между хората от всички народи. Побързах също да встъпя в масонската организация и зачаках деня, когато цялата земя ще стане една огромна ложа в свят на свободни братя. Чух също така за създаването на тайна националистическа партия. След като прочетох нейните манифести с лозунга „Египет за египтяните“, изпаднах във възторг и поисках да се запиша, но не знаех как да се свържа с тези хора. По-пречи ми и първата коварна промяна в моя живот, когато баща ми се разори. И до ден-днешен не разбирам обаче как може да съм вършил тия неща, без да се замислям.
Всяко действие идваше след предишното, без да поражда у мен тревога или угризения, сякаш беше напълно естествено да се напивам, да посещавам масонската ложа, да спя с жени, да ходя на сбирките на Афгани и да отдавам почит на Бога с баща си и духовниците. През онези дни дори си мислех, че трябва да обърна известно внимание на учението, за да взема диплома и да вляза в Правния колеж, както мечтаеха повечето ученици. Вярвах, че там ми е мястото, защото в училище най-много харесвах часовете по реторика и литература. Баща ми обаче се разори. Един гръцки търговец го подмами с обещания за големи печалби от внос на зехтин от неговата страна, после го вкара в дългове, натрупаха се лихви и накрая му отнеха магазина в „Ал Муски“. Не ни остана източник на доходи за поддръжка на голямата къща, пълна със слуги и млади робини. Баща ми положи големи усилия, за да ме назначат в полицията, и заради образованието си успях да стана офицер след няколко месеца обучение. Така баща ми намери покой, преди скръбта и болестите да го съсипят, защото знаеше, че заплатата ми ще стигне да поддържам майка ми, брат ми и къщата, макар и вече без пиршествата, песните и религиозните ритуали. Гостите изчезнаха, а заедно с тях се изгубиха духовниците и певците. Участвах в ре-лигиозен ритуал само веднъж, след много години, когато бригаден генерал Саид ме покани на певческа вечер с ордена на суфистите, към който принадлежеше, но повече не повторих. Преживяването не ми донесе и помен от онзи екстаз, който ме опияняваше в далечното минало.
А сега се питам – изчезнало ли е онова далечно минало? Питам се дали отделните части на онзи младеж с разпокъсан дух са се слели, или дните са ги разхвърляли още по-надалече. Когато след дълги колебания се ожених за Катрин, мечтаех непокорният ми дух най-сетне да се успокои. Семейство, дом, умна и храбра съпруга – защо покоят така и не дойде? Защо остава не-уловим и далечен? Единствената сигурност е в униформата, която нося, и в професията, която получих, без да я искам и без да позная друга въпреки всичките превратности на годините.
А сега този оазис.


Print