Print

Теодор Буун нямаше братя и сестри и обикновено закусваше сам. Всеки ден твърде заетият му баща излизаше рано от къщи, за да се срещне с колеги адвокати в едно кафене в центъра. Виждаха се точно в седем и обсъждаха най-новите клюки. Майката на Тео, също адвокат, вече десет години се опитваше да отслабне и пиеше само кафе със сутрешния вестник. Ето защо Тео седеше без компания в кухнята и довършваше закуската си – овесени ядки и портокалов сок, – като не откъсваше очи от часовника. Домът на семейство Буун бе отрупан с часовници – красноречиво доказателство за дисциплинираността на членовете му.
В осем часа Тео изми купичката и сложи млякото и сока в хладилника. После отиде в дневната при майка си, целуна я по бузата и каза:
– Тръгвам за училище.
– Имаш ли пари за обяд? – поинтересува се тя. Задаваше му този въпрос по пет пъти на седмица.
– Разбира се.
– Написа ли си домашните?
– Да, мамо.
– Кога ще се видим?
– Ще се отбия в кантората след училище.
Тео го правеше всеки ден без изключение, но госпожа Буун винаги питаше.
– Пази се – добави тя. – И не забравяй да се усмихваш.
От две години Тео носеше шини на зъбите и отчаяно искаше да се отърве от тях. Междувременно майка му непрекъснато го подканваше да се усмихва, за да разпръсква добро настроение.
– Няма, мамо.
– Обичам те, Теди.
– И аз теб.
Тео се усмихна, въпреки че току-що го бяха нарекли „Теди“, прехвърли раницата през рамо и излезе през кухненската врата. Скочи на колелото и се спусна с висока скорост по Малард Лейн, тясна улица в най-старата част на града. Помаха на господин Нънери, който се-деше на верандата и се подготвяше за пореден път да съзерцава оскъдното движение в квартала. В следващия миг Тео прелетя покрай госпожа Гудлоу, но не я поздрави, тъй като тя бе изгубила слуха си и голяма част от своя разсъдък. Все пак той ? се усмихна и не получи отговор. Възрастната жена бе забравила зъбните си протези вкъщи.
В началото на април въздухът беше свеж и хладен. Тео въртеше бързо педалите, а вятърът брулеше лицето му. Часът на класния ръководител започваше в осем и половина, но той трябваше да свърши нещо важно преди училище. Сви рязко в следващата пряка, набра скорост, проправи си път сред колите и профуча край знака „стоп“. Познаваше добре маршрута, тъй като минаваше по него всеки ден. След четири преки къщите отстъпиха място на офис сгради и магазини.
Окръжният съд се помещаваше в най-голямата сграда в центъра на Стратънбърг (на второ място се нареждаше пощата, а на трето – библиотеката). Издигаше се величествено в северната част на Мейн Стрийт, между един от мостовете над реката и градския парк, който бе осеян с беседки, фонтани и паметници на загинали войници. Тео обичаше сградата на съда – тържествената атмосфера, забързаните хора, които тичаха по важни задачи, сериозните съобщения и графиците, закачени на информационните табла в коридорите. Но най-вече харесваше съдебните зали. В по-малките се уреждаха дребни спорове, без да е необходимо присъствието на съдебни заседатели, но в главната зала на втория етаж адвокатите се бореха като гладиатори, а съдиите властваха като истински крале.
Тео беше на тринайсет и все още не бе решил какъв ще стане, когато порасне. Понякога мечтаеше за кариера на известен адвокат, който печели важни дела и винаги успява да убеди съдебните заседатели. Друг път копнееше да бъде велик съдия, уважаван заради своята мъдрост и чувство за справедливост.
Любимият му съдия беше почитаемият Хенри Гант-ри. Тео влезе в приемната на кабинета му в осем и петнайсет. Никой не идваше на работа толкова рано, но Тео знаеше, че Гантри отдавна е заел място зад бюрото си.
– Добро утро, Тео – поздрави го госпожа Харди, която разбъркваше кафето си и се подготвяше за деня.
– Добро утро – отвърна той и се усмихна.
– На какво дължим тази чест? – попита тя.
Госпожа Харди беше по-млада от майка му и изключително красива. Тео я харесваше най-много от всички лични асистентки. А любимата му секретарка беше Джени от Семейния съд.
– Трябва да се срещна със съдия Гантри – отговори той. – Тук ли е?
– Да, но е ужасно зает.
– Моля ви. Ще отнеме само минута.
Тя отпи от кафето и попита:
– Свързано ли е с големия процес утре?
– Да, госпожо. С моите съученици искаме да присъстваме на първия ден от процеса, но трябва да съм сигурен, че ще има места.
– Не знам, Тео – каза госпожа Харди, намръщи се и поклати глава. – Очакваме много хора. Едва ли ще има свободни места.
– Ще ме пуснете ли при съдията?
– Колко човека сте в класа?
– Шестнайсет. Можем да гледаме от балкона.
Госпожа Харди продължи да се мръщи, вдигна телефонната слушалка и натисна някакъв бутон. После каза:
– Господин съдия, Теодор Буун е тук и държи да се срещне с вас. Обясних му, че сте зает. – Госпожа Харди изчака за миг и остави слушалката. – Побързай – заяви тя и посочи вратата на кабинета.
Секунди по-късно Тео се озова пред най-голямото бюро в града. Беше покрито с купища документи и пап-ки и символизираше огромната власт на съдия Гантри. В момента той не се усмихваше. Не изглеждаше особено щастлив от факта, че са го прекъснали. Тео обаче се усмихна широко, а металните му шини проблеснаха на светлината.
– Изложи си молбата.
Тео чуваше тази заповед не за пръв път. Неведнъж бе виждал как добри адвокати се изправят в залата и смутено търсят подходящите думи, докато съдия Гант-ри ги гледа навъсено от мястото си. Сега той не се мръщеше, нито носеше черна тога, но все пак всяваше страх. Тео се изкашля и забеляза блясъка в очите на своя приятел.
– Да, сър. Учителят ни по „Държава и право“ се казва Маунт, господин Маунт. Той ще поиска разрешение от директора да гледаме откриването на процеса утре. – Тео замълча и си пое дълбоко въздух. Повтори си наум, че трябва да говори бавно и отчетливо като всички големи адвокати в съда. – Но за тази цел се нуждаем от сигурни места. Бихме могли да наблюдаваме от балкона.
– Така ли?
– Да, сър.
– Колко човека сте общо?
– Шестнайсет плюс господин Маунт.
Съдията взе една папка, отвори я и се зачете, сякаш изведнъж бе забравил, че Тео седи срещу него. Изминаха петнайсет напрегнати секунди, след което съдията внезапно заяви:
– Седемнайсет места на предния балкон вляво. Ще помоля съдебния пристав да ви настани там в девет без десет. Очаквам да се държите прилично.
– Няма проблем, сър.
– Ще кажа на госпожа Харди да изпрати имейл на директора.
– Благодаря, господин съдия.
– А сега тръгвай, Тео. Съжалявам, много съм зает.
– Разбира се, сър.
Тео се втурна към вратата, но съдията го спря с въпроса:
– Според теб господин Дъфи виновен ли е?
Момчето се обърна и без колебание отговори:
– По презумпция е невинен.
– Знам. Но какво мислиш ти?
– Смятам, че го е направил.
Съдията кимна едва забележимо, но не стана ясно дали е съгласен.
– А вие? – поинтересува се Тео.
Най-сетне Хенри Гантри се усмихна.
– Аз съм честен и неутрален съдия, Тео. Не си създавам предварително мнение за вината на подсъдимите.
– Очаквах, че ще го кажете.
– Ще се видим утре.
Госпожа Харди стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше двама разтревожени адвокати, които настояваха да се срещнат със съдията. Всички замлъкнаха, когато Тео излезе от кабинета. Той се усмихна на госпожа Харди, докато минаваше покрай нея.
– Благодаря.
После отвори вратата и изчезна.










2


Разстоянието от сградата на съда до училището се вземаше за петнайсет минути с колело, ако човек спазваше правилата за движение по улиците. Обикновено Тео се съобразяваше с тях, но сега закъсняваше. Той влезе в насрещното платно на Маркет Стрийт, пресече пътя на една кола и се качи на тротоара. Прекоси близкия паркинг, провирайки се между плътните редици коли. После направи най-голямото нарушение, като мина между две къщи на Елм Стрийт. Тео чу как някой вика на верандата зад него и скоро се озова на пътеката зад училището. Погледна часовника си. Девет минути. Доста добър резултат.
Той остави колелото на стойката до стълба със знамето, заключи го с верига и се сля с децата, току-що слезли от автобуса. Звънецът би точно в осем и половина. Тео влезе в класната стая и поздрави преподавателя господин Маунт.
– Току-що говорих със съдия Гантри – заяви Тео и се доближи до катедрата. Изглеждаше много по-малка от бюрото на съдията. В стаята се носеше обичайната сутрешна глъчка. Всички шестнайсет момчета бяха налице. Те си подхвърляха шеги, смееха се и се боричкаха.
– И?
– Погрижих се за местата. Нарочно отидох преди училище.
– Чудесно. Свършил си страхотна работа, Тео.
Господин Маунт въдвори ред, провери учениците по списък и им даде обичайните напътствия. Десет минути по-късно ги изпрати в стаята, където щеше да започне часът по английски с госпожа Ебърли. Докато вървяха натам, те се закачаха с момичетата по коридора. В часовете учениците бяха разделени „по полов признак“ според новите правила, приети от мъдрите хора, които отговаряха за образованието в града. Представителите на двата пола бяха свободни да общуват помежду си в останалото време. Както всички тринайсетгодишни обаче момчетата предпочитаха да бъдат сами, а момичетата не се интересуваха от тях.
Тео беше решил, че харесва по-възрастни жени.
Госпожа Ебърли изглеждаше така, все едно не бе мигнала цяла нощ. Очите ? бяха подпухнали. От няколко седмици се държеше странно и Тео предполагаше, че нещо я тревожи. Беше изнервена и често се караше на учениците. Сега обяви, че ще продължат с преговора на наречията и прилагателните, и часовникът на стената сякаш спря. Тео познаваше граматиката поне толкова добре, колкото госпожа Ебърли. Майка му бе учила литература в университета, а той самият четеше от тригодишна възраст, защото нямаше братя и сестри.
Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Отвори лаптопа си и затрака съсредоточено по клавиатурата. Създаваше впечатлението, че попива всяка ду-ма и старателно си води записки. В действителност обаче проверяваше спортните резултати. Както винаги, първо се спря на бейзбола. Първенството във Вис-шата лига бе започнало преди седмица и любимите му „Туинс“ вече имаха четири загуби. Минесота се намираше далече и Тео никога не бе ходил там, но симпатизираше на „Туинс“, тъй като никой друг в Стратънбърг не се интересуваше от тях. Според него отборът заслужаваше поне един фен в града. Тео непрекъснато изтъкваше това пред своите приятели.
– Пак ли се разсейваш, Тео? – каза остро госпожа Ебърли зад гърба му. После го стисна за рамото, и то съвсем не приятелски. Съучениците му замлъкнаха. Изключение правеше само Ноа, най-големият хулиган в класа, който се кикотеше от мястото си до вратата.
– Съжалявам – отвърна смутено Тео и погледна виновно учителката.
– Ще го взема – заяви тя.
Тео бързо изключи лаптопа и ? го подаде. Госпожа Ебърли го занесе до катедрата и го остави малко по-грубо, отколкото бе подходящо за един чисто нов „Епъл Пауърбук“.
– Знаеш правилата – добави раздразнено тя. – Можете да ползвате компютрите само за да си водите записки. При нарушение трябва да останете два часа допълнително след училище.
В стаята настъпи още по-дълбока тишина.
– Ще изтърпиш наказанието си утре – обяви госпожа Ебърли.
– Аз… ъъъ… не мога тогава.
– Защо?
– Господин Маунт ще ни води в съда да гледаме процеса срещу господин Дъфи.
Тъй като напоследък целият град говореше за прочутото убийство, госпожа Ебърли се сепна. Тео реши да ? нанесе смъртоносния удар.
– Съжалявам, но ще се наложи да изтърпя наказанието друг път – заяви той с възможно най-невинен тон.
– Ще го обсъдим след часа – отвърна рязко учителката и се върна към преговора на наречията.
По-късно Тео я последва до малкия кабинет от другата страна на коридора. Госпожа Ебърли носеше лаптопа му. Тя затвори вратата и завъртя ключа. За миг Тео си помисли, че ще изяде някой шамар.
Но това беше невъзможно. Щатът бе приел закон против насилието над ученици много преди Тео да се роди. А и фактът, че неговите родители бяха адвокати, му даваше допълнителна увереност в общуването с възрастните.
Те седнаха на два дървени стола и коленете им почти се докоснаха. Госпожа Ебърли още не бе заговорила, а очите ? се напълниха със сълзи.
– Нуждая се от помощ, Тео.
Учителката разтри очи с кокалчетата на пръстите си като малко дете. Прехапа устни и се опита да възвърне самообладанието си.
– Майка ти се занимава с бракоразводни дела, на-ли? – попита тя с дрезгав глас.
– Да, госпожо, може и така да се каже. Нейната специалност е семейното право: осиновявания, родителски права и разводи.
– Чух, че е много добра.
– Вярно е.
– И винаги представлява съпругите?
– Да.
– Не знам към кого да се обърна – продължи учителката. – Не е редно да говоря с теб.
Тя отново изтри сълзите си и Тео реши да се намеси.
– Случило ли се е нещо, госпожо Ебърли?
– Да, Тео. Нуждая се от помощ. Съпругът ми поиска развод. Бракът ни не върви от доста време. Той заяви, че ще ме напусне, за да започне нов живот. Имаме две прекрасни момчета и… Не биваше да обсъждам проб-лемите си с теб, Тео. Съжалявам.
– Не се притеснявайте, госпожо Ебърли. Майка ми със сигурност ще ви помогне.
– Не познавам закона. Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук.
– Вината не е ваша – успокои я Тео, макар да нямаше представа кой е отговорен за случилото се. Майка му често казваше, че повечето разводи могат да се избегнат, ако хората признаят взаимно грешките си.
– Той настоява да вземе децата – продължи госпожа Ебърли и очите ? отново се насълзиха.
Тео се учуди на бързината, с която тя започваше и спираше да плаче.
– На колко години са?
– На четири и на шест.
– Съпругът ви няма да получи родителските права. Повярвайте ми.
Изведнъж учителката се съвзе и го погледна учудено.
– Сигурен ли си?
– Напълно, госпожо Ебърли. Когато става въпрос за децата, законът винаги е на страната на майката. Не се съмнявам, че сте прекрасен родител. Вие сте чудесна учителка и добър човек. Не се тревожете за синовете си, никой няма да ви ги отнеме.
– Благодаря ти, Тео – засия радостно тя и докосна ръката му.
– Съпругът получава родителските права в около десет процента от случаите. Но все пак трябва да се срещнете с майка ми.
– Мъжът ми вече се е свързал с адвокат. Той го е уверил, че няма да се наложи да плаща висока издръжка на мен и децата.
– Значи адвокатът не разбира нищо или съпругът ви не казва истината. Повярвайте ми, щатът ще ви осигури висока издръжка. Но първо говорете с майка ми.
– Не мога да си позволя адвокат, Тео. Учителската ми заплата не е достатъчна.
– Обърнахте ли се към брачен консултант?
– Не.
– Майка ми веднага ще ви посъветва да го направите. Тя отказва да поеме бракоразводно дело, ако съпрузите не са се опитали да спасят брака си.
– Не познавам брачен консултант.
Тео посочи към бюрото и попита:
– Може ли да ползвам лаптопа?
– Да, разбира се.
Той го взе и отвори някаква страница в интернет. Госпожа Ебърли го наблюдаваше съсредоточено, докато той натискаше клавишите.
– Ето на кого трябва да се обадите. Много е добър. Майка ми често го препоръчва на клиентите си.
Тео обърна екрана към учителката. Госпожа Ебърли записа името и телефонния номер на консултанта.
– Знаеш ли каква е тарифата му? – попита угрижено тя.
– Двеста долара за първия път. Препоръчвам ви да отидете със съпруга си. Така ще спестите едно посещение.
– Не знам как да ти се отблагодаря, Тео.
– За мен е удоволствие да ви помогна.
– Много съм ти задължена.
– Няма проблем.
– Моля те, не казвай на никого.
– Не се тревожете, госпожо Ебърли. Разбирам колко важно е да се пази тайна. То е неизменна част от адвокатската професия.
– Сигурна съм, че ще станеш страхотен адвокат, Тео.
– Надявам се.


Print