Print

На дъщеря ми Рут



1

Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като ? беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър.
Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екстри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога – нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си.
– Ало?
– Може би ще имаме нужда от теб – прозвуча глас насреща.
– От мен? – учуди се Тайлър.
– От теб и от пушката ти. Както преди.
– Може би? – подхвърли Тайлър.
– На този етап е само предпазна мярка.
– Какво става?
– Някакъв тип души наоколо.
– Близо?
– Трудно е да се каже.
– Какво знае?
– Все още не всичко.
– Кой е той?
– Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си.
– Кога е напуснал армията?
– Отдавна.
– Връзки?
– Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил.
– Описание?
– Едър е – отвърна гласът. – Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо.
– Добре – рече Тайлър. – Кога и къде?
– Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око.
– И ще влезе направо, просто ей така?
– Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети.
– Това е добре.
– Застреляй го в мига, в който го зърнеш.
– Добре.
– Гледай да го улучиш.
– Че кога съм пропускал? – извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него – също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце.

Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите ? бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея.
Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптичес-кия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оста-вени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж.
После се качи в каросерията на пикапа, стъпи на покрива на кабината и промуши пушката и брезентовата торба в тесния отвор на нещо като малък таван, скован под наклонения покрив. Набра се на мускули, пропълзя вътре и свали капака на вентилационния отвор. Дупката предлагаше отлична видимост към хамбара, намиращ се точно на сто и двайсет метра северно от бараката. Небето на изток започна да просветлява. Тук късметът не играеше никаква роля. Тайлър беше открил тази позиция преди много години, още когато четиримата му приятели поискаха помощ за пръв път. Тогава беше заковал пироните за кабела, беше измерил с крачки разстоянието до хамбара и беше махнал капака на вентилационния отвор. Сега про-сто се настани удобно в скривалището си и зачака. Опитваше се да запази топлината на тялото си, докато слънцето изгрее.
Пушката му беше модел „Гранд Аласкан“, произведена от Арнолд Армс Къмпани. Използваше муниции .338 магнум, дължината на цевта
й беше 66 сантиметра, а резбованият й приклад беше направен от качествен английски орех. Цената й надвишаваше седем хиляди долара. Вършеше добра работа срещу всичко на четири крака и бе още по-добра срещу двукраки мишени. Оптиката беше оборудвана с електронен мерник за 900 долара, снабден със стандартен визьор. Тайлър го беше нагласил на две трети увеличение, което превръщаше мишената на сто и двайсет метра по-нататък в светъл кръг с диаметър три мет-ра. Бледото утринно слънце висеше ниско на хоризонта, меката му сивкава светлина се плъзгаше почти хоризонтално над замръзналата земя. По-късно щеше да се вдигне и да се измести на юг, след което бавно щеше да се стопи на запад. Всичко това беше благоприятно за изпълнение на задачата, защото означаваше, че мишената с кафява шуба цял ден щеше да изпъква добре на фона на избелелите греди на хамбара.
Тайлър изхождаше от предположението, че повечето хора са десняци, следователно неговата мишена щеше да заеме позиция малко вляво от центъра, за да използва дясната си ръка за отваряне на вратата. После прецени, че човек, който накуцва и изпитва болка, най-вероятно ще застане близо до вратата, за да намали до минимум неудобните движения. Самата врата беше висока около метър и осемдесет, но поради факта, че беше вградена в големия портал, долният ? ръб се намираше на двайсетина сантиметра над земята. Черепът на мъж, който е висок над метър и деветдесет, ще се окаже на 185 сантиметра от повърхността на земята, което според вертикалната ос означаваше, че оптималният прицел трябваше да бъде на петнайсетина сантиметра под горната рамка на вратата. А мъж с тегло около 120 килограма положително щеше да бъде широк в раменете и в мига, в който се опиташе да отвори вратата, центърът на черепа му щеше да заеме позиция на петдесетина сантиметра вляво, което според хоризонталната ос означаваше, че прицелът трябваше да бъде на петнайсет сантиметра извън левия край на рамката.
Петнайсет сантиметра надолу, петнайсет сантиметра вляво. Тайлър протегна ръка и измъкна от раницата си два пластмасови пакета с ориз. Запечатани и неотдавна закупени от магазина за хранителни стоки, те тежаха по два килограма всеки. Нагласи ги в хоризонтално положение и внимателно опря ореховия приклад върху тях. После примижа с едното си око и погледна в окуляра. Визьорът бавно се премести към горния ляв ъгъл на вратата. Ръката му притисна пакетите с ориз надолу и наляво, а пръстът му нежно докосна спусъка. Напълни гърдите си с въздух, после бавно го изпусна. Пикапът под него изстиваше с тихо пропукване. Мирисът на бензин и нагорещен ауспух бавно се смесваше с миризмата на прах и старо дърво. Навън слънцето продължаваше пътя си нагоре, светлината ставаше все по-силна. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Подобен въздух задържаше бейзболните топки в рамките на полето. А също така подпомагаше точността на куршума, поддържайки правилната му траектория.
Тайлър чакаше. Даваше си сметка, че може да чака цял ден и беше готов за това. Той беше търпелив човек. Използваше времето, за да обмисли поредицата на възможните събития. Представи си как едрият мъж с кафявата шуба се появява в обхвата на визьора, спира за момент, а после се обръща с гръб и посяга към ръчката на вратата.
Сто и двайсет метра.
Един-единствен високоскоростен куршум.
Краят на пътя.


2

Едрият мъж с кафявата шуба беше Джак Ричър. За него пътят беше започнал преди шест километра с едно вечерно телефонно обаждане в мотела на кръстопътя, където го беше оставил един шофьор, след като пътищата им се бяха разделили. Земята наоколо беше тъмна, равна и безлюдна. Единствено в мотела имаше признаци на живот. Изглеж-даше построен преди четирийсет-петдесет години, по време на някакъв внезапен търговски ентусиазъм. По всяка вероятност очакванията за тези места са били големи, но не се бяха реализирали. А може би са били илюзия още от самото начало. На един от четирите парцела на кръстопътя стърчеше изоставеният скелет на бензиностанция. На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол.
Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете – космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Але-ите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи циф-рите върху банков чек.
Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление – главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години.
Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, ни-то слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара.
– Предлагате ли кафе? – подхвърли след него Ричър.
– Разбира се – обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала.
Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата.
Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика.
– Сметана, захар? – попита той.
– Не – отказа Ричър.
– Случайно ли минавате оттук?
– Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо.
– Колко далеч на изток?
– Чак до края – отвърна Ричър. – Вирджиния.
– В такъв случай първо трябва да се насочите на юг – мъдро рече червенокосият. – За да стигнете до междущатската магистрала.
– Такъв е планът – кимна Ричър.
– Oткъде тръгнахте днес?
– От север.
– С кола ли сте?
– Не, на автостоп.
Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше – достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.
После телефонът иззвъня.
Всъщност иззвъняха два телефона – единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката:
– Мотел „Аполо Ин“.
Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли:
– Теб търсят, докторе.
Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой.
– Кой е? – изломоти пияницата до него.
– Мисис Дънкан – отвърна барманът.
– Какъв й е проблемът?
– Тече й кръв от носа и не спира.
– Кажи й, че не си ме виждал.
Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата.
– Лекар ли си? – попита Ричър.
– Какво ти пука?
– Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли?
– Технически погледнато – да.
– Но теб не те е грижа за нея, а?
– Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече ? само кръв от носа.
– Но не спира. Нещата могат да станат сериозни.
– Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. – Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки.
– Омъжена ли е? – подхвърли Ричър.
– Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа?
– Понякога – отвърна Ричър. – Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре.
Пияният не отговори.
Барманът погледна встрани.
– Какво? – изгледа ги поред Ричър. – Това често ли се случва?
– Само й тече кръв от носа – повтори пияният.
– Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? – подхвърли Ричър.
Мълчание.
– Може би има и други наранявания – добави той. – По-малко видими. Тя ти е пациентка.
Мълчание.
– Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места – продължи Ричър. – Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали?
Мълчание.
– Както и да е – въздъхна Ричър. – Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг.
– Няма друг – изфъфли пияният. – Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със сигурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа.
Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си.
– Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам – промърмори той. – Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар.
– Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар – процеди Ричър.
– Знам какво ти е на теб например – продължи събеседникът му. – Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам...
– Не прекалявай, приятелче – изгледа го намръщено Ричър.
– Иначе какво?
Ричър замълча.
– Нищо и никакво кървене от носа – отново повтори докторът.
– Как ще го спреш?
– С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин.
Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба.
– В такъв случай да вървим, докторе – подхвърли той. – Аз ще карам.





Print