Интервю с Джон Гришам за "Гудрийдс"  
 

Goodreads

/http://www.goodreads.com/interviews/show/984.John_Grisham/

В най-новия роман на Джон Гришам, „Планината Грей“, нюйоркската адвокатка Саманта Коуфър започва неплатен стаж в малкото градче Брейди в Апалачите, след като е съкратена от най-голямата юридическа фирма на Уолстрийт. Това, с което се сблъсква в Брейди, ще я промени завинаги. В ексклузивно интервю за „Гудрийдс“ Гришам споделя какво чете и разказва за следващата си книга, посветена на затворите в Америка.

„Гудрийдс“: Създали сте някои незабравими герои – Джейк Бриганс, Мичъл Макдиър, Дарби Шоу. Разкажете ни за Саманта, младата адвокатка от „Планината Грей“.

Джон Гришам: Главната героиня е на 29 години и е адвокат в голяма нюйоркска фирма. Тя внезапно изгубва работата си заради финансовата криза през 2008 г.

„Гудрийдс“: Големите въгледобивни компании играят важна роля в книгата. След като сте проучвали в продължение на десетилетия борбите за власт в различни среди, има ли промяна в начина, по който гледате на властта, особено в ръцете на малък брой хора, контролиращи големи организации, корпорации и части от правителството?

ДГ: Не съм сигурен, че има промяна. Винаги съм бил много скептичен към фирмите мастодонти. Ако говорим за правителството, мисля, че съм се променил много от времето, когато бях млад адвокат. Никога не съм смятал, че мой клиент е жертва на системата, макар да имах доста криминално проявени клиенти. Системата беше доста добра, когато практикувах, съдиите и прокурорите бяха добри. Но когато пишех „Невинният“, единствената ми книга по истински случай, попаднах в света на несправедливите присъди и това разклати вярата ми в съдебната система. В този момент има хиляди невинни в затворите и те са изпратени там от полицията и прокурорите. И от съдиите, които им вярват. Има толкова много несправедливи присъди и това ме кара да се съмнявам в системата.

„Гудрийдс“: Подадохте оставка от сената в Мисисипи по време на вторя си мандат, защото сте осъзнали, че „е невъзможно да се направят промени.“ Надявате ли се, че като пишете за тези проблеми, можете да подтикнете към промяна на системата?

ДГ: Не мисля, че книгите могат да имат чак такова влияние. Това, което се опитвам да направя, когато пиша книга за определен проблем, е да развличам. Не можеш да говориш твърде дълго за тъжни неща. Трябва да развличаш. Ако успея да накарам читателя да се замисли по дадена тема – смъртното наказание, несправедливите присъди, пращането на невинни хора в затвора, застрахователните измами или бездомните, – това е достатъчно за мен.

„Гудрийдс“: В предишната си книга „Сянката на чинара“ говорите за расовите отношения и използвате изненадваща развръзка, свързана със срамни моменти в историята на Америка, за които повечето американци не желаят да се говори. Съзнателно ли се опитвате да извадите на показ тези проблеми, особено във време на ново расово напрежение?

ДГ: Знаете ли, расовият въпрос ще си остане сложен в тази страна. Винаги ще има напрежение и не съм сигурен, че то ще изчезне някога. Понякога има прогрес, що се отнася до расовата толерантност, понякога няма. Не се опитвам нарочно да изтъквам тези проблеми, защото те никога не са изчезвали, особено в Юга с всички онези ужасни неща, които са извършени. Много хора, които са ги извършвали преди 40-50 години, са все още живи и повечето не са осъдени и вероятно никога няма да бъдат. Има много тайни, които ще бъдат погребани с тези хора.

Ако погледнем в днешно време – ако видим броя млади чернокожи мъже, лишени от свобода – положението е позорно. Съдебната система третира различно младите чернокожи мъже в сравнение с младите бели мъже. В резултат на това има милиони чернокожи в затвора за дребни провинения и те ще носят клеймото на осъдени престъпници. Не само, че са чернокожи, а сега са чернокожи осъдени престъпници. И животът им ще бъде много труден, когато излязат от затвора. Съществува проблемът с несправедливите присъди – има далеч повече несправедливо осъдени чернокожи, отколкото бели по простата причина, че съдебната система се отнася по-зле с чернокожите, отколкото с белите.

Знаете ли, ние се борим с тези проблеми, пишем за тях, изследваме ги, надяваме се, че ще променим нещо, но това винаги ще бъде трудно и сложно. За хора като мен, които пишат за тези неща, винаги ще има истории за разказване.

„Гудрийдс“: Много членове на „Гудрийдс“ живо се интересуват как пишете. Брус пита: „Кое обикновено ви хрумва първо – героят или сюжетът?“ Елбигейдж допълва: „Често се чудя дали работите отзад напред, когато пишете. С други думи, отначало ли решавате какъв ще е краят и тогава ли започвате да пишете, за да подкрепите този край?“

ДГ: Е, не го наричам работа отзад напред. Но е добре да реша каква ще бъде финалната сцена в книгата, преди да напиша първите думи. За да направиш това, винаги трябва да знаеш къде отиваш. Джон Ървинг, писател, на когото много се възхищавам, беше казал, че той винаги пише последното изречение преди първото. Аз не мога да го направя, но мисля, че е чудесен начин на писане. Повечето писатели не го правят, защото отнема много време и усилие да седнеш и внимателно да изградиш историята, да я планираш почти глава по глава и да видиш всичко. Тогава виждаш кои герои ще са излишни, кои сюжетни линии са ненужни и къде трябва да добавиш нови. При „Сянката на чинара“ нямах търпение да стигна до финалната сцена, защото знаех каква ще бъде, когато започнах.

Що се отнася до това кое идва първо – сюжетът или героят, при мен почти задължително сюжетът. Винаги мисля от какво би излязла добра история. Прочитам статия във вестник или списание за някакъв закон, процес, филм или нещо такова и си мисля: „Добре, мога да взема тази история, да променя това и онова, да съчиня нещо...“ Това е начинът, по който започват почти всичките ми книги. Сещам се за няколкото пъти, когато първо съм измислял героя, но това не стига далече без сюжета.

„Гудрийдс“: С кой ваш роман бихте препоръчали да започнат малкото хора, на които не са им познати вашите книги?

ДГ: Трудно ми е да реша. „Да пропуснеш Коледа“ е първият ми опит за хумор и ми беше много приятно да работя по книгата. „Невинният“ е документален роман, който остана с мен, защото историята е толкова интересна и трогателна. „Завещанието“ е книга, с която се гордея, защото е различна – действието се развива в Бразилия и отидох там, за да направя проучане. Да, имам любими книги, но ги обичам всичките.

„Гудрийдс“: Какво четете в момента?

ДГ: Току-що прочетох една документална книга – „Просто милост“ на Брайън Стивънсън за приключенията му като адвокат на затворници, осъдени на смърт. Обикновено чета много документални книги на правни теми. Това е нещото, което разбирам и харесвам. А и така черпя идеи. Много ми хареса най-новата книга на Иън Макюън, „The Children Act“ – прочетох я преди няколко месеца, тя е един от най-добрите му романи. Това са нещата, които ми запълват времето.

„Гудрийдс“: Крис се интересува: „Вашите книги са вдъхновили страхотни филми. Кой актьор е изиграл толкова добре ваш  герой, че да ви се струва, че ролята е била написана за него?“ Нещо подобно пита и Мая Б: „Кой от героите ви е останал с вас през годините и защо? Ако някой от тях беше реален човек, с кого бихте били приятели?“

ДГ: Ще трябва да се върна към „Време да убиваш“ и „Сянката на чинара“, защото това е моето родно място, тези герои са моите герои и вътре има автобиографични елементи. Но дори и второстепенните герои – съдиите и служителите в съда - са хора, които познавах.

Що се отнася до филмите, „Ударът“ беше един от първите големи филми на Мат Деймън и тогава той беше много млад. Тогава не беше и толкова известен и много се тревожеше за южняшкия акцент. Бяхме на снимачната площадка в Мемфис, говорехме си, той слушаше как говоря и ми каза: „Не съм сигурен за акцента.“ Аз му отговорих: „Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да говориш с фалшив акцент. Не го прави. Просто бъди себе си.“ Той се отпусна и наистина се справи добре. Мисля, че Дани Де Вито беше невероятен в ролята на адвоката Дек. И двамата изиграха ролите си страхотно.

„Гудрийдс“: Кои книги са изиграли особена роля в живота ви?

ДГ: „Гроздовете на гнева“ беше книга с голямо значение за мен, когато бях ученик. Вероятно съм я прочел повече пъти от всяка друга просто заради историята, стила на писане и това, което Стайнбек е постигнал. Ако говорим за интелигентен съспенс, ще спомена „Малката барабанчица“ на Джон льо Каре, все още прочитам тази книга от време на време, за да се настроя на вълна съспенс. А ако говорим за сюжет, съспенс и ефективност на думите, бих препрочел „Маратонецът“ на Уилям Голдман.

„Гудрийдс“: Много от читателите ви са изненадани, че сте прекарали три години в писане на първата си книга „Време да умираш“, която е продала по-малко от 5 000 бройки и вие самият сте купили 1 000. Мислите ли за писането като за тежък труд и можете ли да дадете някакъв съвет на начинаещите писатели?

ДГ: Разбира се, че е тежък труд. Понякога думите се леят, а понякога– не. Понякога героите са живи, понякога – не. Понякога сюжетът се движи в правилната посока, понякога – не. Винаги е усилие да се справиш.

Преди години работех здраво, защото бях адвокат и трябваше да пиша като тайно хоби в минутите, които успявах да открадна. Това е и съветът ми – докато младите писатели не стигнат до момента, в който пишат по една страница на ден, не са сериозни. Трябва да стигнат до този момент. Ако успеят, тогава страниците бързо се натрупват.  Трябва и да знаят къде отиват, което ни връща към планирането. Планираш историята, знаеш посоката, започваш да пишеш, пишеш поне по една страница на ден без изключение и нещата ще се получат! Страниците ще се увеличат и това е.

„Гудрийдс“: Като човек, постигнал големи успехи с много от книгите си, чувствате ли се длъжен винаги да сте на ниво и ако да, как се справяте с натиска на читателските очаквания? Мислите ли, че те са помогнали за развитието ви като писател?

ДГ: Не мога да мисля за всички хора, които ще купят следващата ми книга. Знаете ли, след 30 романа знам, че когато публикувам „Планината Грей“, много хора ще я купят и ще я прочетат. Това са феновете и аз съм им благодарен. Но ако мислех за всички тези хора, докато пишех, щях да се парализирам. Това, което мога да направя, е да опитам да пиша всеки ден. И с опита, който имам, мисля, че знам какво правя. Научих, че с упоритост и дисциплина мога да завърша книгата там, където ми харесва – сюжетът работи, знам, че има съспенс. Знам, че е умна, знам всички тези неща и знам, че когато на мен ми харесва, ще се хареса и на читателите. Пак казвам, че това е всичко, което мога да взема предвид, а не да мисля за очакванията на всички хора, защото ще се побъркам.

„Гудрийдс“: Да. И не можете да се харесате на всички хора през цялото време.

ДГ: Наистина човек не може, хората харесват различни неща – някои книги се харесват, някои – не. Нямам контрол над това. Единственото, което мога да направя, е да напиша книгата възможно най-добре, след това да я публикувам и да се надявам, че ще има успех. 

 
Продукти: 0
Цена: 0.00 лв.
(Очаква се на пазара на 14.12.2017)
The Rooster Bar

Автор: Джон Гришам
Корична цена: 0.00 лв.
виж още
0.00 лв.
Изчерпана
контакти

Офис

1504 София, ул. "Тича"3Б  

Телефон/факс:
(02) 9433 989,
(02) 8467 576
Е-mail: office@obsidian.bg

 

"Обсидиан" борса

1528 София,
бул. "Искърско шосе" 19, Книжна борса "Болид"

Работно време:
Понеделник-петък: 9-16 ч.

E-mail: obsidianbalkan@abv.bg

Телефон: (02) 979 00 94

Обсидиан във Фейсбук
легенда
бестселър
откъс от книга
цена в магазина
промоционална цена