Дейвид Балдачи: Мога да бъда брутален, когато се налага да се разделя с някой от героите си

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email
Препускащи, вълнуващи, непредсказуеми – така бихме описали романите на Дейвид Балдачи, един от най-четените автори в наши дни. Израснал с книгите на Агата Кристи и Артър Конан Дойл, той отдавна е покорил почитателите на трилъра.

Сийма Раджпал, Edexlive

„Увлечението ми по детективските романи започна още когато бях хлапе. Оказа се, че това е моят жанр”, споделя писателят, който навършва 60 години на 5 август. Неговият роман „Изкупление“ излезе на българския пазар днес.

Дейвид Балдачи е майстор на сюжета и темпото. Това личи във всяка негова книга, а те вече надхвърлят 40. Много от тях са били седмици наред в класациите на бестселърите. Свързахме се с Дейвид Балдачи, за да ни разкаже как от адвокат е станал писател, колко е важно предварителното проучване за работата му, защо не възнамерява да напуска Вирджиния и коя негова поредица предстои да бъде екранизирана.

Всеки верен фен знае, че сте започнали да пишете като дете, след като сте получили от майка си тетрадка, в която да си записвате истории. Разкажете ни малко повече за детството си и как Агата Кристи и поредицата „Момчетата Харди“ са повлияли на стила ви.

Много обичах да чета кримки. „Алфред Хичкок и тримата детективи“, историите за Шерлок Холмс, Поаро и мис Марпъл, „Браун Енциклопедията“. Комбинацията от съспенс и загадка, която трябва да бъде разрешена, ми се струваше неустоима. Книгите на Агата Кристи са като майсторски клас по отношение на сюжета и изграждането на героите – от Джейн Марпъл в английското селце Сейнт Мери Мийд до чудатия Еркюл Поаро. Конан Дойл пък въвежда детективската двойка Холмс и Уотсън. Като дете бях запленен от книгите им и това определено оказа влияние върху начина, по който пиша днес.

Писателите, които се опитват да пробият, често не могат да решат кога е моментът да напуснат основната си работа и да се отдадат изцяло на писането. Вие сте писали много още докато сте работили като адвокат. Как разбрахте, че е време да изберете едното поприще?

Бях продал първата си книга и работех по втората. Вече бях женен и имах дете, затова решението беше трудно. Трябваше да избирам, тъй като беше непосилно да върша и двете неща. Със съпругата ми решихме да си дам шанс, да проверя мога ли да започна кариера като писател. В случай на провал винаги можех отново да заработя като адвокат. Но каквото и да си говорим, това е личен избор.

Първият ви роман „Абсолютна власт“ беше екранизиран и се превърна в хит. Написахте сценария за „Да вярваш в чудеса“. Разкажете ни какво да е гледаш историите си на големия екран. Каква искате да е вашата роля в процеса на екранизация?

Да си писател е самотно занимание. Да работиш по филм не е. Това е екипно усилие с много готвачи в кухнята. Имам си правило, което досега ми е служило добре, когато е ставало въпрос за адаптации. Никога не искам да имам толкова много контрол над проекта, че ако се провали, да обвинят мен! Досега са създадени три филма и един сериал по мои книги. Сам адаптирах „Да вярваш в чудеса“ и това ми отвори очите за много неща – разбрах съвсем ясно колко е труден този процес. Става въпрос за две съвсем различни средства на изразяване. Най-доброто, което можеш да направиш, е да работиш с хора, с които споделяте една и съща визия. Тогава трябва да отстъпиш и да ги оставиш да направят това, което искат. В момента се работи по телевизионната адаптация на поредицата за Еймъс Декър.

Известен сте с поредиците си: те ви позволяват да навлезете в различни теми, от които се интересувате: политика, държавно управление, правоохранителни органи, разузнаване и т.н. Какво е специфичното при писането на поредици и как разбирате кога е дошъл моментът да сложите край?

Когато пишете поредица, трябва да сте наясно, че няма как да разрешите всички проблеми на героя още в първата книга. Поредиците не са спринт, а маратон. Задържате някои неща, оставяте знаци, загатвате едно или друго и слагате началото на сюжетни линии, които ще развиете и разкриете в следващите книги. За мен краят на една поредица идва, когато няма какво повече да кажа за героя. Както и самият герой за себе си. Резервоарът е празен, героят е извървял пътя си. Значи е време да продължа с нещо друго.

Роден сте във Вирджиния, все още живеете там и във всяка ваша книга откриваме нещо от родния ви щат. Разкажете ни как в свят, в който пътешествията са основна цел на младите хора, успявате да преоткривате отново и отново любовта си към едно-единствено място.

Можеш да извървиш живота си с големи крачки и да гледаш на всичко отгоре-отгоре, докато изминаваш огромни разстояния. Другият вариант е да се фокусираш върху нещо във времето и пространството и да го проучиш до основи. Уилям Фокнър казва, че цялата му кариера се гради върху парче земя в Мисисипи, което е познавал изключително добре. Едно е да посетиш много държави, да трупаш печати в паспорта си и да разгледаш забележителностите, друго – да отидеш в две-три държави и наистина да ги опознаеш. Вярвам, че от втория вариант се получават много по-хубави истории.

Как проучванията, които правите, ви помагат при изграждането на сюжета?

Проучването ти дава необходимите детайли, за да създадеш свят, който не е съществувал преди това, да му вдъхнеш живот и автентичност. Но голяма част от проучването остава извън книгата. Иначе убиваш естественото развитие на историята и превръщаш романа в учебник. Когато сядам да пиша, нямам очаквания. Не броя думи или страници. Пиша, докато резервоарът ми не се изпразни. Препрочитам първата глава на романа и последните две-три глави, които съм написал, за да вляза в книгата. Разхождам се пеша или с колело, за да премисля нещата. Когато блокирам, вземам душ. Това освобождава ума ми, позволява ми да се концентрирам върху проблема, който се опитвам да разреша. И освен това винаги съм много чист!

Споделяте, че се вълнувате особено за Атли Пайн, звездата на най-новата ви поредица, започваща с „Дългият път“. Тя е много по-различна от главните герои в другите ви книги.

Атли символизира всички жени в правоохранителните органи, на които им се налага да работят два пъти повече от мъжете, за да стигнат до определено стъпало в йерархията. Системата не е справедлива и мъжете продължават да доминират. Обичам герои, които имат недостатъци и правят грешки, но са добросърдечни. Ударят ли ги, могат да се изправят и да продължат напред. С други думи, обичам герои, които са като всички нас, хора.

Повечето писатели смятат за необходимо да се разделят с поддържащия състав от време на време. Прави впечатление, че вашите герои остават живи (макар и леко ожулени и с белезите от някоя и друга огнестрелна рана). Притеснявате ли се да се сбогувате с тях, когато историята го изисква?

Убивам герои, когато се налага. Но ако имам усещането, че някой може да е полезен в друга книга, има накъде да се развива като герой или би могъл да даде тласък на сюжета на следващ роман – както Алекс Джеймисън в „Жертвите“, – не ми се иска да ги отписвам. Ако ли не, мога да бъда наистина брутален. „Отсечете им главите!“

В повечето ви книги откриваме сходен модел: основната сюжетна линия е свързана със събития в далечното минало. Понякога става въпрос за десетилетия назад или пък за неуредени сметки…

Старите грехове хвърлят дълги сенки. А и отмъщението е ястие, което се сервира студено. Обичам историята, харесва ми минали събития и прегрешения да са част от сюжета. Понякога хората са странни: случва се да премислят разни случки години наред и впоследствие да направят неща, за които иначе не биха се сетили. Този елемент не присъства във всичките ми книги, но понякога – както беше в „Последната миля“ и „Абсолютна памет“ – нарочно съм го вплел в сюжета.

С какво се занимавате в тези времена на изпитание?

Пиша много. Освен това греба на тренажора си, карам колело, разхождам кучетата, пия доста вино с жена ми, гледам повече новини, отколкото е препоръчително, и се чудя кога и дали ще се върнем към нормалността. С други думи, каквото правят и всички останали.

Какъв съвет бихте дали на онези, които искат да пишат?

Намерете си тема, която ви вълнува. Не следвайте сляпо тенденциите. Иначе горивото ви ще свърши, преди да сте завършили книгата си. Трябва наистина да се интересувате от онова, за което пишете. За Том Кланси това е армията, за Патриша Корнуел – криминалистиката, за Реймънд Чандлър – животът на частния детектив. Мислете дългосрочно, бъдете дисциплинирани и имайте търпение. Няма да напишете книгата за седмица. Няма да продадете първото, което напишете, за един милион долара. Ще ви отхвърлят, но няма да сте сами, защото се е случвало на всички. Но ако наистина се интересувате от онова, за което пишете, сюжетът ви ще е по-добър, перото по-остро, а шансовете да ви забележат – много по-големи. Писането е занаят, а ние, писателите, си оставаме чираци цял живот. Бъдете скромни и в същото време въодушевени от възможността да бъдете с думите, идеите и героите, които са се появили единствено благодарение на въображението ви. Изключително вълнуващо е да изживееш живота си точно така.

Превод: Ирина Иванова

Scroll to Top