Паулу Коелю за романа „Алеф“

Превела от португалски

 Вера Киркова – Жекова

В „Алеф” споменавате, че през 2006 г. сте изпитвали съмнения относно вярата си. Какво предизвика тази криза?

Вярата не е нещо неизменно, а се развива динамично. Един прочут немски мистик неведнъж е казвал, че преди да пресече някоя улица, се е чувствал изпълнен с вяра, но щом се озовял на отсрещния тротоар, цялата му отдаденост изчезвала. Затова не бих го нарекъл криза, а съвсем естествено поведение със силни и слаби моменти. Вяра, която застива, губи смисъла си и се превръща във фанатизъм. Вярата расте, когато се храни от съмнението и вътрешните противоречия. Бог е глагол, Бог е действие, а контактът с Него, който наричаме „вяра”, е част от това действие. Тоест, духовното ми търсене минава през всекидневни колебания, но тъкмо това го укрепва, макар и понякога – както през 2006 г. – да става дума за доста дълъг период на лутания.

Казвате, че в даден момент сте се чувствали далеч от Бог. Как стоят нещата в днешно време?

Фактът, че понякога съм се чувствал отдалечен от Бог, не означава, че Той не е бил до мен винаги. Беше просто въпрос на време да го проумея. Заради ограниченията човек си създава фантазии, но същевременно душата му не спира да повтаря: „Добре, изживей си твоята слабост, но знай, че е глупаво – Господ никога не те е изоставял и няма да те изостави.” С течение на времето тъкмо тази действителност се налага.

В началото на кариерата ви заглавия като „Дневникът на един маг” и „Алхимикът” разкриват вашето увлечение по духовното търсене. „Дневникът на един маг” и поклонението до Сантяго де Компостела ми разкриха най-важното нещо в живота: необикновеното се намира на Пътя на обикновените хора. През 1986 г. вече от близо двадесет години вярвах в „тайните, разкритията” и т. н. Точно тогава моят учител Ж. ми каза съвсем ясно: огледай се, всичко скрито е разкрито. Посветих „Дневника на един маг” на моя духовен водач със следните думи: „Когато поехме на поклонение, мислех, че осъществявам една от най-големите мечти на моята младост. За мен ти бе магът Дон Хуан и аз изживявах сагата на Кастанеда в търсене на необикновеното. Но ти смело устоя на всичките ми опити да те превърна в герой, което направи връзката ни доста трудна. Така беше до момента, когато разбрах, че необикновеното се намира на Пътя на обикновените хора. Днес това е най-ценното прозрение в живота ми. То ми позволява да направя всичко и завинаги ще е с мен.”

Пътуването с Транссибирската железница представлява третото ви поклонение. По какво прилича то на Пътя до Сантяго де Компостела?

Пътят до Сантяго де Компостела беше важно пътуване във физическото пространство – тръгнах от точка А и стигнах до точка Б, като междувременно поглъщах жадно всичко, на което се натъквах. Пътят до Рим (1989 г.) представляваше пътуване във времето – трябваше да прекарам седемдесет дни на едно място (в този случай стоях в Лурд, Франция) и въпреки че нещата не „ставаха” като при нормалните пътувания, невъзможността да отида отвъд определени граници подтикна душата ми да види същите неща по различен начин. И накрая, Пътят до Йерусалим (включващо пътуването с Транссибирската железница, през което се помъчих да обобщя целия си опит, придобит дотогава) ме накара да се движа не само във физическото пространство, но и във времето (пренасяйки миналото в настоящето и настоящето в миналото). Изобщо не съм си представял, че ще мога да пиша по тази тема, но след като оставих идеята да узрява четири години и осъзнах, че най-добрият начин да затвърдя опита си е чрез писане, най-накрая успях.

В „Алеф” се връщате към повествованието от първо лице. Каква е разликата между това да се прибягва до художествена измислица и да се пише достоверно?

Второто е много по-трудно, тъй като авторът няма друг избор, освен да изложи на показ душата си пред читателите. Това невинаги е приятно, но е необходимо. Както е казал Исус Христос, „истината ще ви направи свободни”.