Помитащото въздействие на „Детският влак“

Каквото и да напиша за „Детският влак“ ще е невзрачно и нищожно на фона на помитащото въздействие, което произведението има. То определено се превръща в едно от най-добрите, които някога съм чела и в заглавие, което занапред винаги ще препоръчвам на всеки. Разтърсваща, незабравима, нечовешки силна и гениална творба!

„Мама напред, аз след нея.“ Това е първата фраза, която виждаш и няма как да не настръхнеш от въздействащия образ на майката, превърната в антроподемон от своето дете. Като казвам дете, още във въвеждащите страници кръвта във вените замръзва, защото разказвачът е именно то –невръстно, невинно, преждевременно отнето от детството. Без да знаеш изобщо какво предстои, предусещаш, че не те очаква нищо добро, най-малкото защото първа част е озаглавена 1946 година. „Аз влача крака и пресмятам точките от обувките, та да не ме е страх. Броя на пръсти до десет и после почвам отначало. Като станат десет пъти по десет, ще ми се случи нещо хубаво, такава е играта. Досега не е било да ми се случи нещо хубаво, сигурно не броя правилно точките.“

Изключително любопитен е начинът, по който Виола Ардоне се е превърнала в седемгодишно момче разказвач. Текстът не носи тежък и патетичен отзвук, но нанася по-жестоки рани от най-въздействащите книги, защото виждаме един счупен и разрушен след войната свят, през погледа на невръстно дете, както и неговия личен, разрушен, заради недодялано обичане. „Аз съм единствено дете, при положение че с по-големия ми брат Луиджи не успяхме да се запознаем. То и с баща ми не успяхме, закснял съм да се родя навреме и за двамата.“ И трагедията е повсеместна, обединяваща, спояваща. А някои възрастни сякаш са оперирани от човешки чувства и емоционалността им е била ампутирана като гангренясал крайник след края на военните действия.

Още по-ярък е контраста, който съставлява цялата книга. Югът е обречен на бедност и крайна нищета, а в Севера – хората изобщо нямат понятие какво е положението там. „А и на тебе какво ти пука, ти всичко си имаш: животни в обора, салами на тавана, баща с мустаци, вълнени пуловери в гардероба, братя. Че и портрети в къщата.“ Дори в чисто лингвистично отношение помежду двата свята има различия, а обликът на битието разделя земята в непреодолима и бездънна пропаст. Единственият мост, по който може да бъде прескочена, са децата. „Казва на останалите, че съм едно от децата от влака, да ме приемат и да направят така, че да се чувствам като у дома си. У дома нищо си нямах, мисля си. Така че по-добре да ме приемат като у тях си.“

Романът е разпределен в четири смислови и хронологични части, проследявайки живота на – но и не само – Америго Сперанца. Момче без баща и с майка, която не се усмихва. Първа част обхваща именно периода след заветните първи седем години – 1946 година. Втората част е безименна и без конкретизиран времеви обхват, но ни запознава с детето в една по-добра и благоприятна среда на „истинско семейство”. Третата част е завръщане у дома, за да избяга бързо, обратно към новия си живот, след много кратко присъствие в миналото си. Четвъртата, 1994 година, е посветена на зрелия Америго, който прегръща призраците от детството и един неизживян, зарязан в бедното приземно жилище и шумните южняшки улички, живот.

Точно последната част беше тази, в която плаках през цялото време и трудно дишах. Макар че цялата книга има огромно и неотменимо въздействие, за мен финалът събран в малкото си страници и представляващ един по-различен апотеоз на майката бе най-тежкия за преглъщане.

Цялото ревю можете да прочетете в Инстаграм профила на Дарина от „Страницатa“ ТУК.

„Детският влак“ в превод на Вера Петрова излиза в 28 страни, носител е на редица награди, а у нас беше избран за книга на 2020 г. от книжарите от „Хеликон“.

Разтърсващият и затрогващ роман е по действителни събития и носи драматичния заряд на „Ловецът на хвърчила“.

Прочетете откъс от книгата ТУК.