Бунтът на децата, създали своя република от светлина

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email
„Нормално е да се страхуваш от Другия; това е един от най-първичните инстинкти за оцеляване.“ споделя Андрес Барба. „ Ако се усъмним в страха и го анализираме, той изчезва.“

Алина Коен, „Обзървър”

Началото на „Република от светлина“, новия роман на Андрес Барба, е едновременно стряскащо и странно, а усещането за ужас и необичайност на събитията се долавя във всяка страница: „Когато ме питат за трийсет и двете деца, загинали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени в зависимост от възрастта на моя събеседник“. Постепенно мистериите, залегнали в това първо изречение, започват да се разкриват: кои са тези деца, защо са мъртви и какво се случва с привидно безучастния, дистанциран разказвач.

Жителите на Сан Кристобал виждат трийсет и двете деца, които сякаш са се появили от нищото, като врагове – те предизвикват хаос по улиците, а след сблъсъци в местен супермаркет се стига дори до убийства. Малките нашественици са на възраст между девет и тринайсет години  и не попадат в типичната демографска група на литературните злодеи (макар че критиците сравняват „Република от светлина“ с „Повелителят на мухите“, емблематичния роман за детската жестокост). Докато внимателно изгражда образите на децата и реакцията на града към тях, Барба развива основната тема:

трагичните последици, които може да породи страхът ни от аутсайдерите.

Самият разказвач в началото също е аутсайдер, който се мести от друг град, за да заеме ръководен пост в отдел „Социални грижи“ в Сан Кристобал. Неприятностите с децата започват няколко години след като пристига, а неговият отдел е натоварен със задачата да ги усмири. Безименният социален служител се връща назад – минали са двайсет години, откакто е дошъл в Сан Кристобал. Той вече е вътрешен човек, който е дълбоко свързан със странната история, която разказва.

За първи път децата привличат вниманието на отдел „Социални грижи“, когато тръгват слухове, че са ограбили и тормозили трима души в Сан Кристобал. Общинският съвет решава да действа, но се оказва, че е закъснял: трябвало е да се намеси веднага щом бездомните деца са били забелязани, а не след като групата им е започнала да вилнее из града.

Една от съветничките обвинява разказвача за безредиците, но според него това са по-скоро политически манипулации. Децата се превръщат в заложници в политическата игра на възрастните.

В хода на целия роман хората в Сан Кристобал проектират собствените си желания и тревоги върху децата. Оплакванията им ни позволяват да видим техния вътрешен свят, а не този на „враговете” им, който в крайна сметка остава загадка. Читателят никога не чува директно гласа на децата. Самият разказвач е принуден да сглоби историята им, като използва информация от медиите и стари документи по случая.

Барба, който е сред най-добрите съвременни испански писатели и носител на наградата „Ералде“ за „Република от светлина“, не критикува героите си заради страха им от децата.

„Нормално е да се страхуваш от Другия; това е един от най-първичните инстинкти за оцеляване… Страхът, също като болката, ни предпазва. Нужен ни е,“ споделя той в интервю за „Обзървър“.

Ако се усъмним в страха и го анализираме, той изчезва.

Не го ли направим, предупреждава Барба, рискуваме да насърчим културата на омраза и да позволим на политическите фигури да ни манипулират.

Трийсет и двете деца в романа говорят на неразбираем език и нямат лидер. Именно затова възрастните се страхуват от тях. Липсата на йерархия смущава Сан Кристобал, където всички са свикнали обществото да се съобразява с правилата на конкуренцията, политиката и капитализма. „Да нямаш лидер е крайното отклонение от живота такъв, какъвто го познаваме,“ обяснява Барба. В опита си да „изгради човешка общност, напълно непозната на нашата“, писателят копира обществената структура на някои насекоми, в която всяко има различни функции, но няма строга йерархия.

Безкрайно трудно е да се каже чий свят функционира по-добре: този на възрастните или на децата. Разказвачът се фокусира върху насилието, извършено от трийсет и двете, но често споменава за отвличанията и другите престъпления в ежедневието на града. Може би децата все пак имат право за някои неща и именно затова разказвачът е толкова заинтригуван от тяхната история.

Дори и да остава неясно дали социалният служител съзнава доколко е обсебен от децата, Барба е съвсем категоричен: той описва насилието като „статично електричество“, резултат от натрупването на „заряд“ в обществото, който търси къде да се освободи. А това би могло да предизвика верижна реакция. „В романа ми насилието е предизвикано от децата, които се възползват от дълбокото неудовлетворение у хората,“ казва Барба.

Същевременно той не крие изненадата си, че не сме свидетели на още повече насилие в резултат на пандемията. В „Република от светлина“ авторът прогнозира мрачните дни, които ни очакват. „Може би енергията, която се натрупва сега, ще се освободи в бъдеще; някое малко събитие ще я отключи. Насилие винаги е имало и точно то предизвиква дестабилизацията в обществото.“ Всичко това ще зависи, разбира се, от начина, по който се отнасяме към околните – особено към онези, които са уязвими и различни от нас.

Текст: Алина Коен, „Обзървър“
Превод: Ирина Иванова

Scroll to Top