Деница Райкова: Скандирах „Сули“ мислено, все едно и аз бях на трибуните

Ще пиша много за тази книга.

Ще пиша много, ще пиша дълго, а после вероятно още дни наред ще се опитвам да „изляза“ от тази история. Може би още днес ще започна да чета друга, но мислите ми постоянно ще се връщат към тази. Особено към последните ѝ трийсетина страници… и още се питам дали някои неща не можеха да се развият иначе. Но нека не избързвам.

Дългогодишен /по/читател съм на Гришам. Макар навремето, преди почти трийсет години, да си купих три негови книги почти случайно, оттогава насам не пропускам негова книга. И сред романите му почти няма такива, които да не са ми харесали.

За „Сули“ обаче имах колебания. Не че нямаше да я прочета. Щях, разбира се. Защото Гришам е прекрасен разказвач, защото умее да „хваща“ и увлича читателя и защото умее да превърне и най-незначителната наглед история в нещо, което не ти позволява да оставиш книгата. Но все пак – история за спорт. Поначало спортът никога не е бил сред нещата, които ме привличат – нито като зрител, нито като участник. Но „Сули“ все пак беше роман на любимия ми Гришам. И реших да видя какво има да ми разкаже.

И добре че го направих.

Защото „Сули“ се оказа нещо много повече от „баскетболен роман“. Да, този спорт заема важно място в него. Но поне за мен той не беше центърът. Защото наред с всички описания на правила, отбори, спортни срещи, в този роман има и много история. Най-новата история на една страна, за която просто знаех, че съществува, но нямах никаква представа за нейното минало или настояще. История, в която има много насилие и болка. И затова, освен за всичко, споменато по-горе, „Сули“ е и роман за борбата за оцеляване, за волята да живееш, да постигнеш нещо повече от това, което изглежда предопределено в живота ти.

Много ми хареса, че Гришам не се съсредоточава само върху американската част от историята. Беше ми интересно – и тъжно – да чета за живота на Сули преди пристигането му в Америка. Беше ми интересно редуването на описания на живота в Америка с такива на този в Южен Судан и след това в бежанския лагер. И не исках да повярвам, че има хора, принудени да живеят по този начин. Макар да знам, че те са само част от многото подобни.

Самият Сули ми беше наистина симпатичен като образ. Виждах в негово лице човек, който много добре съзнава от какво се е спасил и е благодарен за това. Виждах човек, решен да живее правилно. И затова в един момент почти започнах да се разочаровам от него – а после го оправдах. И бях на негова страна, подкрепях го, скандирах мислено името му, все едно и аз бях там на трибуните с другите зрители. Защото доброто в него сякаш винаги вземаше връх. И си представях един щастлив човек, успял да постигне най-голямото си желание извън спорта.

И затова…

Затова малко преди края се почувствах излъгана, предадена, беше ме яд на Гришам. Беше ме яд и на себе си, защото в един момент, когато ми оставаха стотина страници, прелистих напред и видях нещо, което беше рано да виждам. И за миг, само за миг, ми мина през ума да не стигна до края. Но това щеше да бъде предателство. Не може да бягаш, когато нещата загрубеят. Дори от книгите.

За мен „Сули“ беше наистина въздействаща книга. Трите основни елемента, които я съставят – баскетболът, историята на Южен Судан и университетските и семейните отношения – са така чудесно съчетани, че никой не натежава над другите. Напротив, допълват се чудесно. И карат читателя – поне накараха мен – да обръща страница след страница и да не може да я остави.

В тази книга има по нещо за всеки, включително за любителите на спорта. При това – разказано майсторски и увлекателно.

За мен краят беше трогателен и като че ли обещаваше ново начало.

Не пренебрегвайте тази книга на Гришам само защото не е „адвокатска“. Тя е силна, въздействаща и безкрайно човешка.

Дайте ѝ шанс!