Джон Гришам за „Сули“ (интервю)

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on skype
Share on whatsapp
Share on email

Интервю с Джон Гришам за „Уошингтън Поуст“

Джон Файнстайн: Откъде Ви дойде идеята за „Сули“?

Джон Гришам: Миналия март заради пандемията нямаше турнир по колежански баскетбол. Беше много разочароващо и реших да напиша книга за баскетбола. Нещо като компенсация за турнира, който така и не се състоя. Другите ми книги на спортна тематика са по-кратки. Трябваха ми почти двойно повече страници, за да разкажа историята на Сули.

Дж. Ф.: Има ли някаква по-специална история около сюжета на романа?

Дж. Г.: Всъщност има три различни истории. Прочетох в някакво списание статия за отбор от Южен Судан, който преди няколко години бил тук за участие в демонстративен турнир. И тогава, както и сега страната била разкъсвана от конфликти, всеки ден ставали ужасни неща, но южносуданците се превърнали в любимци на публиката заради харизмата и качествата си. Играели с невероятно настроение въпреки случващото се в родината им. Втората история е свързана с Мамади Диаките, едно хлапе от Африка, много добър баскетболист от отбора на Вирджинския университет, което в началото почти не влизаше в игра. А третата се казва Лен Байас. Щяхме да имаме още един Майкъл Джордан, ако Лен не беше загинал толкова трагично през 1986 г.

Дж. Ф.: Когато пишете съдебни трилъри, се осланяте на опита си като адвокат по наказателни дела. Но чувствахте ли се подготвен, докато работехте над „Сули”?

Дж. Г.: Не. Аз съм фен на баскетбола и гледам много мачове, но не съм експерт. Разчитах на треньори и бивши играчи от Вирджинския университет.

Дж. Ф.: Защо решихте в основата на сюжета да е отборът на Централния университет на Северна Каролина?

Дж. Г.: Не трябваше да е много голям университет, тъй като в началото никой не смята, че Сули има кой знае какъв талант. Допадна ми и идеята, че това е „другият“ университет в Дърам, където се намира прочутият „Дюк“.

Дж. Ф.: Когато започвате да пишете книга, знаете ли какъв ще е краят?

Дж. Г.: Никога не започвам, без да знам какво ще е последното изречение. Допуснах тази грешка с „Време да убиваш“ – стигнах до половината и се изгубих напълно. Научих този урок по трудния начин. Сега вече предварително си правя план и чак тогава сядам да пиша. Понякога, докато работя по този план, се случва някъде към средата нишката да се скъса. В такива случаи започвам отначало. Но поне не съм написал половин книга.

Дж. Ф.: Вие сте изключително продуктивен. Как успявате да пишете толкова бързо?

Дж. Г.: Просто съм много дисциплиниран. Ставам и в седем сутринта вече пиша. Пет дни в седмицата. Работя по четири или пет часа. Обикновено пиша по 4-5 страници на ден. Следвам определен график. Започвам нов съдебен трилър всяка година на 1 януари, като целта ми е първата чернова да е готова на 1 юли. Понякога, както стана със „Сули“, нещата стоят малко по-различно, но дори в тези случаи пиша всяка сутрин. Следобедите имам време за почивка – да поиграя голф например.

Дж. Ф.: Как се справяте с голфа?

Дж. Г.: (смее се) Започнах да играя, когато бях на 55, така че не е трудно да си представите на какво ниво съм. Хората, с които играя, също не ги бива особено. Дори не следим резултата. Но се забавляваме.

Дж. Ф.: Случва ли Ви се е да се чудите какъв невероятен успех сте постигнали като писател?

Дж. Г.: Правя го непрекъснато. Започнах да пиша, защото търсех начин да изкарвам някакви допълнителни пари. Работех като адвокат в малък град в Мисисипи и не печелех особено добре. Но и за секунда не съм си представял, че „Фирмата“ ще има такъв успех или че филмът по романа ще се окаже сред най-касовите. Често казвам, че не съм имал стандартната 40-часова работна седмица от 30 години. Обичам да пиша. Не ми тежи, не го усещам като работа.

Scroll to Top