Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от шума на времето.

През май 1937 г. един млад мъж всяка вечер застава на площадката до асансьора в своя ленинградски блок и чака. Служителите на НКВД винаги идват посред нощ. Той не знае дали ще бъде арестуван, или просто отведен на разпит. Нито един от известните хора, които познава, вече не може да му помогне.

Самият той е знаменитост, през последните години са го аплодирали навсякъде – от Швеция до Америка и Аржентина. Но ето че у дома е изпаднал в немилост. Защото операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ не е харесала на Сталин…

Дмитрий Шостакович е героят на новия роман на Джулиан Барнс.

Една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража.

Изкуството принадлежи на всички и на никого. Изкуството принадлежи на всички времена и на никое време. Изкуството принадлежи на тези, които го създават, и на тези, които му се наслаждават. Изкуството принадлежи на народа и Партията не повече, отколкото някога е принадлежало на аристокрацията и меценатите. Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от шума на времето. Изкуството не съществува заради самото изкуство – то съществува заради хората. Но кои хора и кой ги определя? Той винаги смяташе своето творчество за антиаристократично. Пишеше ли музика, както твърдяха неговите противници, за буржоазния космополитен елит? Не. Пишеше ли музика, както изискваха неговите противници, за уморения донбаски миньор, който се нуждае от ободряваща песен след тежката смяна? Не, той пишеше за всекиго и за никого. Пишеше за онези, които най-добре оценяват неговата музика, независимо от социалния произход. Създаваше музика за ушите, които могат да чуят. И следователно знаеше, че всички истински определения за изкуството са косвени, а всички неверни определения за изкуството му приписват конкретна функция.