Емилия Дворянова: Не съществува универсална книга за всички, както няма и универсален читател

В книжарниците е новият ви роман. Трябваше ли да бъдат написани предишните, за да се озовете „При входа на морето”?
–    Сигурно е трябвало. За писателя появата и пътят на книгите му е обвит в „тайнственост”, той съвпада донякъде с живота – не знаем точно защо се случва това, което се случва,защо пиша точно тази книга, а не някаква друга… Поне при мене живот и писане до голяма степен се сливат, не е въпрос на „литературна стратегия”, а на път в лабиринта на живеенето. Със сигурност обаче не бих могла да напише подобна книга преди петнайсет или двайсет години, дори и чисто „технически”. „При входа на морето” усетих за първи път абсолютна свобода в словото, което означава пълно сливане с „материала”, т.е. с думите. А това е опит. Не бих могла и защото не бях узряла за това усещане за свят, което имам днес.

Читател без сериозен литературен опит ще я сметне за трудна книга.
–    Не знам, не мога да съдя, зависи. Книгата се чете леко, пластовете под леката повърхност са трудни. Всъщност всяка книга съдържа читателите  в себе си. Това не е „масова литература”, вярно е. Но не бих казала, че книгата изисква „литературен опит”, изискването, което поставя, е по-скоро към „житейския опит”, към потребността/непотребността от определен тип вмисляне в битието на човека на тази земя. Не е развлекателно четиво, не може просто да бъде „потребена”, но и такива книги трябва да има, защото със сигурност има и такива читатели. Не съществува универсална книга за всички, както няма и универсален читател. Тъй че „лесно-трудно” не е добра опозиция за книги. Аз например не мога да чета „масовите дъвки”, които пазарът бълва постоянно, тези книги са ми направо недостъпни поради скуката, която ми носят, а значи са ми ужасно трудни. Не съм единствена.

Препратките към „Вълшебната планина” на Томас Ман са явни. Вашият санаториум за какви социални симптоми предупреждава?
–    Боя се, че книгата е напълно а-социална. Героите стоят на предел, който е отвъд социалното битие на човека. „Социалното” е в скоби, то е отвъд стените на този санаториум, където се развива действието, и това „отместване” е съзнателно търсено. Героите в книгата са оголени от всичко, което би могло да бъде „патерица” на живеенето им. Но и „Вълшебната планина” не е „социален роман”, въпреки че носи този пласт в себе си. Той е роман за времето и това е отправната точка, от която се оттласква и моята книга. Ако самата книга като факт е някакъв „социален симптом”, той може би отвежда към това, че светът сякаш се намира в задънена улица, излъчва безнадеждност и в такива моменти погледът на човека се отправя отвъд него, към друг хоризонт.

Религиозната представа, която създават героите ви е съзнателно търсена. Това не е само литература, а въпрос на светоусещане за вас?
–    Този роман не е религиозен, поне не в класическия смисъл. В него Бог дори не се споменава. Не се разказват религиозни истории. Не се разсъждава на религиозни теми. Героите не говорят за религия, в смисъла, в който обикновено се разбира, религията е останала там, където е останало „социалното”. Те просто живеят. Бих казала, че „вървят” и ако в този си път някои от тях стигат пред  Вход, където „небето” им се отваря, и ако това „небе” се отвори и за читателя… много бих се радвала. Естествено подобна книга не може да се напише от човек, за когото подобно светоусещане е чуждо.

Какво трябва да се случи на една жена, за да приеме Църквата за своя кауза?
–    Да повярва в Бога. Какво друго? Църквата обаче не е „кауза”. Понякога може и да се превърне, в някои моменти, но това са по-скоро проблеми в социалния свят, където Църквата пребива – проблеми в света, които човек се изкушава „да поправи”, защото обича Църквата. Тя обаче е начин да живееш с Бога – нищо друго. И в този смисъл дали си жена или мъж няма никакво значение.

С какво ви вдъхнови Тереза Авилска?
–    Удивителна жена, удивителна писателка… един човек, който може би е стигнал „Входа”, ако мога така да се изразя. Не помня вече как стигнах до нея или тя до мене, някак постепенно, през книгите й, сякаш навлезе в живота ми, и когато преди години се появи и в романа, започнах по-сериозно да се занимавам с това, което е писала и с това, което са писали за нея. Самата аз написах студия, която е част от книгата ми „Освен литературата”. Животът й със сигурност е вдъхновяващ, в романа тя е постоянен фон, изкусителен хоризонт в съзнанието на героинята. Но романът не е за света Тереза, тя играе в него функционална роля, по-скоро е фиксация, фикция, от която главната героиня постоянно се оттласква и от която в края на книгата по-скоро се освобождава. А иначе… човек може да намери много „вдъхновения” в света Тереза. Както и много „изкушения”, ако не съумее да я премисли и преживее трезво.

Вие преподавате творческо писане в НБУ. Студентите ви учат ли с нагласата, че четенето  се промени и трябва да пишат така, че да се продават?
–    Да, работя със студенти в магистърската програма по творческо писане, а значи с хора, които имат много сериозни амбиции в литературата. Обикновено още първия час им казвам: вижте, аз не мога да ви науча как да „успеете” , т.е. не мога да ви науча как „да се продавате”, тези механизми никога не са били в кръга на основните ми интереси, но мога да ви науча  да пишете много по-добре от начина, по който пишете в момента. С това „пазарният” ни разговор приключва. Балансирането между „бизнес” и „изкуство” винаги ме е изпълвало с печал, тъй че в един момент отместих от себе си този проблем. Младите имат нюх, те живеят в свят, който вече си е техен… със сигурност ще намерят пътищата, през които да се изявят. И все пак, преди това, добре е да се научат да пишат. Това е моята работа.

Подкрепихте ли протеста им?
–    Да, безусловно, от първия ден. Това е част от съзряването на младите, от опита им да си присвоят света. Успешен или не, този опит трябва да се случи.  Да протестираш означава да имаш надежда в един свят, в който безнадеждността все повече надделява.

Имате и музикално образование. Слушате ли музика докато пишете, или я използвате при вътрешната подредба на текстовете си. Романът ви има особен ритъм и създава впечатление, че всяка фраза е прецизно обмислена.
–    Не, пиша в тишина, за да чувам музиката в себе си. А по отношение на фразата съм невротичка по подобие на Флобер. Защото тя е част от съвършенството на музиката.

Някои автори искат да провокират сериозен обществен дебат за състоянието на съвременната българска литература. Той обаче така и не се случва. Каква е причината според вас?
–    Сериозни обществени дебати може да има за проблеми, които вълнуват сериозно обществото. Литературата не е сред тях. „Дебатът” за литературата се води в университетските аудитории, на конференции и семинари… или на маса, ако мога да се пошегувам. Ако става въпрос да се махне ДДС върху българската книга, например, или да се отпуснат средства на библиотеките за закупуване на книги от български автори, това не е „литературен дебат”, а политика в областта на културата. Политиците ни нямат интерес от това, на тях въобще не им пука за култура, литература, и за всичко онова, което не носи пряка печалба. Обществото ни пък до голяма степен се е разпаднало, литературата не му е в „дневния ред”.  А върху състоянието на съвременната литература именно като литература, не знам какво може да се дебатира – тя е такава, каквато е. Няма да се промени с дебати.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Източник: Лира