Халед Хосейни за писането, войната и завръщането в Афганистан

Източник: IndyStar

Инди Стар: Мислите ли, че щяхте да сте писател, ако бяхте останали в Афганистан?

Халед Хосейни: Изисква се голямо въображение, за да си представя какъв би бил животът ни, ако бяхме останали. Още като момче обичах писането. Пишех много. Но наистина не бих могъл да знам.

ИС: Баща ви е бил дипломат и постоянно сте живеели извън Афганистан преди със семейството ви да го напуснете завинаги. Какво ви накара да вземете това решение?

ХХ: Пътувахме не заради работата на баща ми; преселихме се, защото беше въпрос на живот и смърт. Беше мрачен период. С нахлуването на съветската армия всички хора, които познавахме в Кабул напускаха, бяха арестувани или убивани. Животът ни се разпадаше. Не мислехме, че ще е временно. Това беше началото на нов живот.

ИС: Как се възприема всичко това от едно 15-годишно момче?

ХХ: Сложно е. От една страна е благословия да си млад, защото не ти се налага да мислиш за толкова сериозни неща. Погълнат си от младостта си, съмненията и желанието да се сприятеляваш. От друга страна е трудно да се приспособиш и да се чувстваш напълно откъснат от останалите деца в училище. Изолацията те защитава, но и прави преживяното много по-жестоко и реално. Вероятно родителите ми са почувствали промяната много по-силно.

ИС: Говорил ли сте с тях си за това?

ХХ: Тази тема присъстваше в ежедневните ни разговори. Виждаше се в езика на тялото им, в решенията им, в начина, по който разговаряха с нас. Общуването е на различни нива, има неща, които разбираш веднага, други, се усещат интуитивно.

ИС: Защо започнахте да пишете за Афганистан?

ХХ: Бях си наумил един сюжет, динамика между героите, история за любовта, прошката и общочовешките слабости. Така се случи, че я ситуирах в Афганистан. Представях си я като разказ за Кабул през 70-те, време и място, които си спомням много ясно.

ИС: Какво е чувството да се завърнете в Афганистан 27 години по-късно, през 2003 г.?

ХХ: Преживяването беше много драматично, подобно на това на героя, за който писах по-късно. Но и много близко до преживяванията, които бях описал преди да се върна в Афганистан. Това беше странно. Преди да отида там написах книга, в която главният герой се завръща в Кабул, за да намери корените си и чувства вината на оцелелия, че късметът му е незаслужен, чувства се като аутсайдер в родното си място.

ИС: Болезнено ли беше завръщането?

ХХ: Един от героите в третата ми книга казва, – това са думи, които чух от мой приятел, англичанин – че Кабул е хиляда трагедии на квадратен километър. Виждам драмите, несправедливостите, колко трудно е ежедневието за толкова много хора. В същото време наблюдавам и много положителни неща, как въпреки всичко хората имат позитивно мнение за страната си. Въпреки всичко, те все още искат да са част от решението.

ИС: Каква е причината да пишете за сложните взаимоотношения между хората?

ХХ: Няма прости взаимоотношения. Има връзки, които изглеждат обикновени, но ако разровите под повърхността, всяка ваша връзка с човек е сложна и е изтъкана от противоречия, от добро и лошо.

ИС: Мислите ли за Афганистан като за свой дом?

ХХ: Имам специална връзка с Афганистан, защото е моето родно място. Чувствам се много близък до Кабул – там се научих да ходя, да говоря, там са първите ми приятели. Това е много силна връзка. В същото време, живея в Щатите вече много по-дълго време и те също са се превърнали в мой дом. Считам ги за основния си дом, но съм и силно привързан към Афганистан.

ИС: Работите като посланик на добра воля на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Усилията ви са насочени към Афганистан, но помагате и на бежанци от цял свят. Различни ли са историите им?

ХХ: Преживяванията им са изключително сходни. Това са обикновени хора, в чиито живот нахлуват външни сили. Принудени са да напуснат домовете си, често с малко багаж, преминават международна граница и са изцяло зависещи от агенция като Върховния комисариат на ООН за бежанците. Това е основната история. Всички бежанци, които съм срещал, искат да се приберат у дома, а не да бъдат бреме за страната, която ги е приела, да допринасят за местната икономика и въпреки всички проблеми в родната им страна, те запазват надежда.

ИС: В книгите ви сюжетите са съсредоточени около спомените. Каква е тяхната сила?

ХХ: Чрез спомена разбираме самите себе си. Постоянно се опитваме да създадем история от живота си, да сложим нещата в определен ред. Никой от нас не иска да мисли за живота си като за хаотичен или обикновен. Имаме желание да сме целеустремени. Това е невъзможно без спомени. Чрез тях разбираме кои сме. Върху тях нямаме контрол. Това е и подарък, и наказание.

ИС: Има ли неща, които бихте искали да забравите?

ХХ: Не мисля, че ще е удачно да кажа какви точно. Не смятам, че някой от нас би разкрил такива неща. Достатъчно е да кажем, че няма човек, който не би искал да забрави много от случилото му се.