Деница Райкова: „Време за милост“ неведнъж ме оставяше удивена

Автор: Деница Райкова, преводач и запален читател

Отлагах дълго прочитането на тази книга.

Отлагах го, защото е поредното продължение на една история, която преди години ме потресе. Отлагах го и защото исках да имам достатъчно време за тази книга и да й отдам дължимото внимание.

И накрая Съдбата, или който там беше на смяна в момента, и изигра лоша шега. Защото се случи така, че четох тази книга в един изключително наоварен период. И наистина си крадях време, за да чета.

А не бива така.

Защото тази книга е завладяваща. Напрегната. Наситена със събития. „Време за милост“ (преводач Надежда Розова) е от онези книги, които те карат да се удивляваш на умението на автора да заплита сюжета и да завърта нещата така, че да те кара постоянно да се питаш как, да му се не види, ще се намери изход точно от тази ситуация, отговор точно на този въпрос, решение точно на този проблем. И точно когато решаваш, че всичко вече ти е ясно, че си се досетил какво ще последва – а може би дори как ще завърши историята – се случва нещо, което насочва нещата в съвсем друга посока. Поне за мен беше така. Нещата ми се струваха ясни от самото начало и, честно казано, се чудех защо са били нужни толкова много страници, за да бъдат разказани. Мислех, че знам и как ще завърши историята.

И не познах за нито едно от тези неща.

На моменти бавно, почти влудяващо бавно, в други – бързо като скоростно влакче, събитията постоянно вземаха нов обрат. И неведнъж ме оставяха удивена. На последните петдесет страници спирах постоянно, защото вече ми беше ясно, че развръзката няма да е каквато очаквах, но нещата се случваха толкова бързо, че вече не смеех дори да предполагам какво ще стане.

Честно казано, още при излизането на книгата на български се питах дали не е малко рисковано от страна на Гришам да напише второ продължение на един от най-добрите си романи, със същите основни герои, с действие, отново развиващо се на същото място, само че години след действието на първата книга. Защото все пак това не е – или поне аз не го възприемам така – поредица в традиционния смисъл на думата, и нещата не продължават оттам, където са спрели в предишната книга. Наивно си мислех, че Джейк Бриганс вече е „дал най-доброто от себе си“.

Е, за щастие се оказа, че греша.

Защото – казах и ще го повторя – тази книга е добра. Много добра. Силна и въздействаща, непредвидима и трудна за оставяне. Искаше ми се някои неща да се развият по друг начин, краят не беше точно това, което си представях. Но ми хареса. Много. Заслужаваше си всяка отделена минута, и ако съжалявам за нещо, то е единствено, че отлагах прочитането ѝ толкова време.

Ако харесвате книгите на Гришам, а още не сте прочели тази, препоръчвам да го направите. И си отделете достатъчно време, защото наистина ще е трудно да я оставите.

Деница Райкова