Джейк Лонгли вижда света през призмата на хумора

Интервю на Лори Шьонфелд с Д. П. Лайл за Authors on Air Global Radio Network

Разкажете ни за последния си трилър „О. К.“.

Това не е първата ми книга за Джейк и читателите вече са наясно, че той е идиот. (смее се) Бил е професионален бейзболен играч, а сега притежава ресторант с бар на един плаж в Алабама. Неговата амбиция е да не прави нищо. Има си спестявания от бейзбола, има си управител на ресторанта, а за него остават забавленията. Баща му Рей е бивш военен – не е ясно какво точно е вършил преди, но сега е частен детектив.

В книгите ми има престъпления и дори убийства, но Джейк се включва неохотно в разследванията. Обикновено го въвличат насила и той не се справя особено добре. Но има своите силни моменти и в крайна сметка успява да реши проблемите.

Джейк е много духовит. Хванах се, че се смея още от първата страница. Вътрешният му монолог също е страхотен. Хуморът важен ли е за вас?

Израснах в Юга, където всеки измисля шеги и вицове. Семейството ми и хората около мен бяха много забавни. Всички разказваха смешни истории и анекдоти, всичко съдържаше хумор. И аз самият търся комичната страна на нещата.

За петдесет години съм установил, че лекарите, сестрите и ченгетата имат нещо общо – великолепния черен хумор. Работата им е свързана с много стрес и с ужасни инциденти, но трябва да си там и да ги виждаш и от забавната страна. Няма как да ги обсъждаш на коктейл, защото околните ще те изгледат странно и ще те попитат: „Какво ти има?! В това няма нищо забавно!“. Всъщност е било забавно, но трябва да си бил там.

Виждам смешната страна на всяко нещо, затова обичам да чета книги, изпълнени с хумор. Като дете обичах Марк Твен.

Предишните ми поредици бяха по-класически трилъри – хуморът присъстваше, но не така, както в книгите за Джейк. Те са по-ведри и дори когато се случват лоши неща, вътрешният монолог ги олекотява. Защото героят вижда света по различен начин, откъм комичната му страна.

Джейк е бивш професионален бейзболист. А вие обичате ли бейзбола?

Като млад играех бейзбол и ме биваше. Но когато си пусна мач сега, го намирам за твърде бавен спорт. Имам чувството, че гледането ми отнема прекалено много време.

Кога започна писателската ви кариера?

Преди около 25 години. Винаги съм чел много и винаги съм имал истории, които искам да разкажа. Е, без първите две години в Медицинския университет, когато от учене нямаше време да минеш през банята или да си купиш храна. Но всяка година си отделях месец август за четене – и то не на медицински списания, а на 5 – 6 романа.

Та имах истории за разказване и си казвах, че ще го направя, когато се пенсионирам. Но така и не се пенсионирах – и сега продължавам да работя като лекар. Затова преди 25 години си зададох въпроса: кога, ако не сега? Тръгнах на вечерни курсове по творческо писане в Калифорнийския университет, включих се в няколко групи и просто започнах да пиша.

Да разкажеш история е лесно, умея го от дете. Съвсем различно обаче е да я напишеш.

Когато седнете да пишете, имате ли предварителна идея, или просто изливате всичко, което усещате в дадения момент?

Когато пишеш роман, трябва да си наясно накъде си се насочил. До книгите за Джейк Лонгли предварително си очертавах всичко – разследвания полицейски процедури… Предполагам, защото не се чувствах уверен, че разбирам достатъчно от тази материя. Но когато се придържах плътно към предварителната схема, се отегчавах от нея. И реших да спра да действам така. Сега, когато започна, не знам детайлите, но съм наясно с финала и той ми е достатъчен.

Когато започнах да пиша „Зад борда“, имах само смътна идея какъв ще бъде Джейк и една-единствена сцена в главата ми. Замислих се трябва ли ми схема и си казах: „Не, напиши тази сцена и виж какво ще излезе“. И после следващата и следващата… и 200 страници по-късно все още нямах схема. Книгата си заживя свой собствен живот, без да знам какъв ще е сюжетът, кои ще са злодеите, кой ще умре или какъв ще е краят. Просто малко по малко всичко си дойде на мястото.

Вече постъпвам така с всичките си книги. В момента пиша следващата, вече имам 100 страници и върви доста добре. Не знам как ще се развие историята, но имам идея за финала. Това работи.

И изпитвате любопитство, докато се движите заедно с персонажите?

Когато преподавам творческо писане, студентите ми винаги ме питат какво е трябвало да знам предварително. Казвам им, че бих искал още преди за пръв път да седна пред компютъра, да съм вярвал на гласа си. Нашият глас е най-важното нещо при разказването на история. Казвам им: всички истории вече са написани, вашата няма да бъде нова. Но ще бъде написана от вас. И когато редакторите и агентите кажат, че търсят нещо ново и свежо, те имат предвид, че искат да чуят вашия глас. Забравете всички правила и разкажете историята така, както вие искате.

Когато завършихте книгата, имаше ли нещо, което ви изненада в Джейк?

Да, той се оказа доста по-умен, отколкото и двамата с него очаквахме. Не се е променил изцяло – все още предпочита да се мотае с Никол и Пенкейк и да избягва баща си Рей, да си стои в бара и да не прави нищо. Но когато се окаже въвлечен в събитията, вече се справя по-добре. Колкото и да се дразни от това, мисли повече по начина, по който Рей би искал. Нуждата го тласка да развива уменията си.