„Светлина между два океана“ разтърсва с тежки дилеми

Като преглеждам романите, четени наскоро от мен, си давам сметка, че скоро не съм преживяла онова „хващане за гърлото“, характерно за много тежки, но стойностни творби. Докато не прочетох „Светлина между два океана“ на М. Л. Стедман. Дебютната творба на австралийката ме остави направо без дъх от бушуващи в мен емоции и огромна тъга.
Фактът, че вече бях гледала великолепния едноименен филм със звезди като Майкъл Фасбендър, Алисия Викандер и Рейчъл Вайс по никакъв начин не помрачи удоволствието от четенето. Е, да, вече знаех как се развива историята, но за пореден път се убедих колко по-всеобхватна е магията на писаното слово. Драмата на двама влюбени, които се борят за своето щастие да са родители, но преживяват множество удари от съдбата, е повече от покъртителна.

„Ако войната я беше научила на нещо, то бе да не приема каквото и да било за гарантирано, да знае, че е рисковано да отлагаш най-важното. Животът можеше да грабне онова, което цениш, и вече никога да не ти го върне. Започна да я обзема някаква странна припряност да се възползва от случая.“, превод Любомир Николов.

Историята ни запознава с младия Том, който след Първата световна война е ветеран с медал за храброст, но много белязан от ужаса на бойното поле. С тежко детство и разбито семейство, Том се е научил да се справя сам с живота, докато не среща жизнерадостната Изабел. Том приема самотната работа да е пазач на фара Янус Рок – между Южния и Индийския океан, а Изабел с радост идва да живее с него като негова съпруга – далеч от цивилизацията и травмираните от войната души. След три болезнени спонтанни аборта, Изабел е загубила всякаква надежда да стане майка, докато един ден на брега не доплава лодка с…плачещо бебе в нея.

„Трябва само веднъж да простиш. А омразата трябва да се повтаря по цял ден, всеки ден. Трябва непрекъснато да си спомняш всички лоши неща/…/ Би трябвало да си съставя списък, много дълъг списък и да съм сигурен, че мразя всекиго точно колкото му се полага. Че съм намразил усърдно всички – съвсем по тевтонски! Не, ние винаги имаме избор. Всички ние.“

Какъв избор да се направи? Да задържат ли бебето или да съобщят за него на властите? Дали бебето си има майка или е оставено на произвола? Имат ли право Том и Изабел да приемат това божие чудо или правилата и принципите са над човешкото щастие? Дали истинската майка – Хана (в ролята е Рейчъл Вайс) не заслужава също да бъде щастлива?

„– Не можем истински да говорим за бъдещето, ако това имаш предвид. Можем само да говорим какво си представяме или желаем. Не е едно и също.
– Добре тогава, какво желаеш?
Том помълча.
– Да съм жив. Това ми стига, струва ми се.“

Изборът на Том и най-вече на Изабел ги белязва за цял живот. Сърцераздирателните моменти са описани с такт и човещина, но не те заливат изведнъж, а се натрупват…капка по капка до помитащия финал. Когато със сигурност проливаш една-две сълзи (поне), ако дотогава мъката се е загнездвала тихо и потайно в теб.
Неслучайно още с излизането си на пазара, романът печели множество награди, сред които и изборът на Goodreads за най-добър исторически роман на 2012 година. Стедман наистина е голям талант и въпреки че се знае малко за нея, ще очаквам с нетърпение още нейни романи.

Защото романи, които ни запознават с разтърсващи човешки съдби, са ценни, но още по-ценни са въпросите, които задават. За майчината любов, която може да е недоизживяна; прошката, когато най-много боли; принципността, която съсипва живота на близките ти; благородството да забравиш за отмъщението и много, много други изконни човешки дилеми, поставени в романа по въздействащ начин. И които ни карат да благодарим за любовта на близките си.

Поръчайте своя екземпляр сега с 20% отстъпка ТУК

Линк към оригиналната статия ТУК