ПАУЛУ КОЕЛЮ ПРЕД СП. „ТАЙМ“: ЗА ВРЕМЕТО НА ХИПИТАТА И ФОРМИТЕ, КОИТО ЛЮБОВТА ПРИЕМА

Вашият последен роман „Хипи“ се основава на преживяванията ви в Южна Америка и Европа през 70-те години. Защо сте написали тази история чак сега?

Защото днес сме загубили способността си да чуваме какво ни казват хората край нас, съседите ни например. Водим учтиви разговори с тях, но в крайна сметка не ги чуваме. Имаше време, когато бяхме изпълнени с надежда и вярвахме, че ще променим света.

Мислите ли, че животът на хипитата имаше и тъмна страна?

Имаше дрога и секс, но не бих нарекъл тези неща „тъмна страна“. Бяха похарчени много пари, за да стане ясно колко опасни са наркотиците за света. Така е – но на мен ми се струва, че сега са по-опасни, отколкото бяха тогава.

Какво не успя да разбере за обществото вашето поколение?

Моето поколение разбра, че станеш ли хипи, си хипи за цял живот. Разбира се, днес, както си седя удобно в Женева, не бих могъл да бъда хипи. Но ценностите ми си остават същите: опрости своя живот, храни се здравословно, уважавай жените. Моето поколение се стремеше към промяна на съзнанието и към желание за пътешествия, но после дойде време да се издържаме сами. И ни стана трудно да поддържаме баланса между тези две неща.

Дали президентът Доналд Тръмп символизира обратната страна на хипи движението?

Нямам коментар за Тръмп. Той е проблем на Америка. Мразя, когато чужденци започнат да говорят за моята страна и изказват мнения как да бъде управлявана. Хората трябва да се научат да оцеляват, без Америка да е отговорна за всичко.

Какво е най-важното за историята на главния герой в „Хипи“, който носи вашето име, и Карла, с която той пътува?

Ние бяхме двама души, които изпитваха любопитство към всички възможности пред себе си. Карла е жената, която ме покани да отида с нея в Непал. Тръгнах, защото смятах преживяванията, опита, за най-важното нещо в живота. И все още смятам така. Двамата с Карла имахме шанса да пътуваме и да поемаме рискове. В книгата се разказва и за това как попаднах в затвора и бях изтезаван по времето на военната диктатура в Бразилия.

В романа двамата споделяте сложна любов. Някога били ли сте влюбен?<

Не си спомням някога да не съм бил влюбен. Съществуват много различни видове любов. Ерос – любовта към друг човек, Филия – любовта към мъдростта, а също и Прагма – любов, който отива отвъд всичко друго. И като казах това, женен съм от 38 години. Не мога да си представя живота си без моята съпруга. Всеки път, когато си лягам, поглеждам към нея. Тя вече е заспала и аз си казвам: „Господи, най-голямата благословия в живота ми е, че намерих човека, който ме разбира“.

Като погледнете назад, как се е променил живота ви през тези 30 години от издаването на най-известната ви книга „Алхимикът“?

„Алхимикът“ промени всичко в живота ми. Беше много бавен процес, който започнах на 40-годишна възраст, така че имах време да се приспособя към промените. Не се побърках от това, че след като съм нямал нищо, спечелих много пари. Това, което трябва да направи всеки човек, е да се научи да изразява душата си. Аз продължавам да го правя. Надявам се, че ще продължа да пиша до последния си ден.

Има ли шанс скоро да видим екранизация на някоя от книгите ви?

Не. Никога не виждам книгите си като филми. Разбира се, бях достатъчно глупав – а може би беше суета – да се съглася правата на „Алхимикът“ да бъдат продадени на Холивуд още когато излезе в САЩ. Това, че една книга е филмирана, не я прави по-добра. Книгата стимулира въображението на читателя. Докато при филма той има всичко наготово.