www.paulocoelho.com

На арабски “захир” означава видим, осезаем, но също така и святост или лудост.

Когато съпругата на прочут писател, който се наслаждава на славата и парите си в Париж, изчезва безследно, той подлага на преоценка целия си живот. Дали известната журналистка Естер е отвлечена или убита, или просто е напуснала човека, когото вече не обича достатъчно? Постепенно отсъствието й се превръща в обсесия – в Захир, – с който нито успехът, нито новата любов могат да се преборят.

Когато Михаил, мъжът, с когото последно е била забелязана Естер, обещава на писателя да го отведе при нея, той се впуска в едно дълго пътуване, завършващо в степите на Централна Азия. Там той ще открие много нови истини – за себе си като творец, за правото на избор и свободата, за силата на амбицията и Енергията на любовта.

Интервю с Паулу Коелю по повод на романа му “Захир” – Коя е основната идея в “Захир”? – В книгата е разгледано схващането, че всички ние се опитваме да следваме една история, която са ни разказали, но която невинаги е историята, която би трябвало да изживеем. В конкретния случай главният герой, много известен писател, е изоставен от жена си. Ала вместо да продължи напред и да потърси нещо различно в заобикалящия го свят, той се опитва да открие другите възможности, които животът му предоставя, връщайки се в миналото, и накрая се оказва тотално обсебен от отговора на въпроса: “Защо жена ми ме изостави, след като съм толкова талантлив, преуспял в живота, честен и достоен човек?” – Какво означава “захир”? – Според Хорхе Луис Борхес “захир” е понятие, взето от ислямската митология от XVI век: означава нещо, което сме видели и не можем да го забравим. Захирът би могъл да е колона, монета, натрапчива мисъл, която в крайна сметка обсебва изцяло живота ни и ни води до святост или до лудост. – До каква степен “Захир” е автобиографичен роман? Каква част от вас самия ще открием в него? – По принцип всеки писател присъства в написаното от него. Винаги съм искал да разкажа за това какво означава да си знаменитост и в същото време да си ужасно самотен. Така се чувства и писателят в романа. Той няма контакт със своята публика, ала в същото време знае, че книгата му ще бъде прочетена от милиони хора. Изследвам темата за прочутата личност, като се опитвам да анализирам нейните отговорности. Моментът, когато сядам пред компютъра, за да започна да пиша книга, е действителен. Никога обаче не съм бил изоставян от жена си и цялата част от романа, свързана с търсенето, с натрапчивата мисъл да бъде променена една любовна история в действителност е път, фикция, чрез която се стремя да отразя сегашното състояние на света. – В книгата ви съпругата на преуспяващия писател е известна, има успех, независима е в професионално отношение, но въпреки това го напуска. Коя е причината? – Хората са свикнали да мислят, че след като вече са щастливи, пред тях няма повече предизвикателства. Аз самият смятам, че в мига, в който светът не ни изправя пред нови предизвикателства, той унищожава у нас радостта от търсенето. След като е успяла да преодолее много препятствия, семейната двойка в романа започва да си задава въпроси. Тези ли са в действителност истинските ценности? Затова ли сме се появили на този свят? И съпругата на писателя, вместо да се самозаблуждава, както обикновено се случва в семействата, постигнали “хармония”, решава да замине, за да търси отговора. Каква е мисията ни на тази земя, защо никога не можем да постигнем щастието? – И тогава решава да стане военен кореспондент? – Да, Естер става военен кореспондент. Като жена тя смята, и то съвсем основателно, впрочем, че всеки мъж, когато попадне в екстремна ситуация, е способен на всичко, в състояние е да извърши както най-велики подвизи, така и най-гнусни деяния. Всички ние сме наблюдавали това във войните, които, за съжаление, все повече се превръщат в реалност в този свят. Обикновени американци, съвсем нормални хора, се преобразяват в жестоки и безмилостни мъчители, когато им се даде власт, както се случи в иракския затвор Абу Граиб. Наскоро един американски генерал заяви в интервю, че много му харесва да убива хора. С други думи, хората казват неща, противни на всякаква етика, когато са в екстремна ситуация. Естер би могла да избере друга професия, да работи например в болница, където също ще застане лице в лице със смъртта, с трагедията, но тя търси приключението. Смята, че смисълът на приключението дава смисъл на живота. Ето защо отива там, където има война, и става военен кореспондент. – Нима трябва да отидем на бойното поле, за да го осъзнаем? – Не мисля, че е необходимо. Самият живот впрочем е бойно поле, но хората забравят това. Всъщност светът е всичко това, което виждаме, огън, а сблъсъкът е проявление на огъня. Непрестанно търсим това абстрактно нещо, наречено мир, без да разбираме, че собственият ни организъм се бори с него, че отвсякъде сме заобиколени от конфронтация. На бойното поле тези неща са много по-очевидни, ето защо Естер отива на фронта. Но ако човечеството притежаваше малко повече здрав разум, щеше да открие, че този сблъсък, тази битка винаги са съществували. – Според вас присъства ли захирът в живота на всички човешки същества? – Да. Според мен всеки от нас има някаква натрапчива идея; за съжаление сме обсебени от някои неща, които в крайна сметка ограбват съществуването ни. Трябва да претърпим сложна вътрешна еволюция, за да осъзнаем, че дадено предизвикателство не е фикс идея, а нещо, което трябва да бъде победено. То не бива да изпълва изцяло мислите ни, защото ще ограби останалата част от живота ни. За съжаление у мнозина дадена фикс идея, независимо дали става дума за пари, за любов или за власт, се превръща в Захир и ограбва съществуването им, което се свежда само до нея. – В книгата си вие неколкократно акцентирате върху това, че съществува една история, която са ни разказали, и друга история, която не са ни разказали. – Мога да дам няколко примера: ние живеем с някои ценности, които са основни за нашето общество, но ако размислим по-добре, ще разберем, че те не са това, за което ги смятаме. Мирът е нещо съвсем конкретно, когато го свързваме с войната. Но се превръща в абстрактно понятие, щом го свържем с пенсионирането си. Човек се бори цял живот, мечтаейки за онзи момент, когато ще се радва на душевен мир и спокойствие, ала когато се пенсионира, се чувства изхвърлен от механизма на живота, изолиран. Освен това съществуват милиони примери, свързани със символиката. Например кръстът, който католиците толкова много обичат да носят, (аз също съм католик), всъщност е бил най-ужасното от всички мъчения. Можете ли да си представите, че някой би могъл да благоговее пред гилотината или пред бесилката, които също присъстват в човешката история? Ние обаче забравяме за трагичното значение на кръста като инструмент за мъчение и го превръщаме в нещо друго. Възприемаме една символика, която, макар и да не го осъзнаваме, ни носи някакво послание. В конкретния случай с кръста например ни казва, че саможертвата е нещо хубаво и ние трябва да се жертваме. – Човек може ли да има повече от един захир в живота си? – В определен момент човек не може да има повече от един Захир. Захирът изпълва цялото пространство. Но някои хора са податливи на натрапчиви идеи и след като по някакъв начин успеят да победят Захира, в живота им се появява втори, трети и така нататък. Това са хора, които не могат да живеят без напрежение, без да са обсебени от нещо. – Захирът може ли да ни води към някаква цел или е само обект на желанието ни? – Сигурно сте чели “Алхимикът”. Най-голямото желание на главния герой в романа е да открие съкровището в пирамидите. Накрая обаче той си дава сметка, че именно пътят, изминат дотам, ще го обогати. В случая със Захира не е така. Захирът означава да искаш веднага да стигнеш до крайната цел. И когато човек се доближава до въпросната цел, тя сякаш му казва: аз съм по-важна от пътя, който си изминал. Именно поради тази причина избрах да започна книгата със стихотворението на Кавафис, което илюстрира пътя, който човек изминава, за да стигне до целта. В конкретния случай в стихотворението на Кавафис, което синтезира смисъла на целия роман, се говори за завръщането на Одисей в Итака и се акцентира върху факта, че този път е дълъг и че Одисей е воден от мисълта за Итака, но в действителност е важен самият път. Не така стоят нещата със Захира. Захирът е нещо, което дори не ти позволява да действаш, за да го превърнеш в стимул, който да те тласка напред. – Защо главният герой в книгата е от Казахстан? – Избрах Казахстан, защото там е жива традицията Тенгри. Традицията, която ти помага да разбереш цялата вселена, идеята, че Бог е навсякъде. Традицията Тенгри, която в продължение на много години е възприемала идеи от християнството, от исляма, от конфуцианството, продължава да съществува. И според нея Земята е майка и пред нея трябва да се прекланяме, защото именно чрез Земята се проявява чудото на живота. Виждате, че днес същата тази идея е проповядвана от Непорочното Зачатие, което се е явило на едно дете, Света Бернадет. – Как пише книгите си Паулу Коелю? – Пиша по една книга на всеки две години. Смятам, че трябва да водя нормален живот, да контактувам с хората и да направя така, че книгата да се пише вътре в мен. Невъзможно е да създам книга за по-малко от две години, защото се нуждая от човешки контакти, освен това имам нужда да оставам насаме със самия себе си. Най-важният момент за мен е този, в който чувствам, че отговорът на даден въпрос е вътре в мен. Тогава сядам пред компютъра и започвам да откривам неподозирания океан в собствената си душа, достигам до същината на въпроса, който ме вълнува, и до отговора на този въпрос. – Измежду написаните от вас книги коя най-много се доближава до “Захир”? – Книгите ми са много различни една от друга, не могат да се сравняват. Една книга не може да бъде сходна с друга. Всеки от романите ми изразява някаква страна от моята същност. “Алхимикът” е метафора на собствения ми път. “Дневникът на един маг” е писана в момент на преход. “Вероника решава да умре” разкрива необходимостта да бъдем различни, да приемаме различията. С други думи, невъзможно е да се прави сравнение между книгите ми. Това, което ги обединява, е стилът – винаги съм се стремил да бъда директен, без да съм повърхностен. – Кои са любимите ви автори? – Пристрастèн съм към четенето и препрочитам Хорхе Луис Борхес, “Божествена комедия” на Данте, препрочитам и Хенри Милър, макар и с известен страх, но той е писател, който много ми е повлиял, препрочитам Жоржи Амаду, описал най-добре бразилската душа. Уилям Блейк за мен е истински гений – велик художник, велик поет и пророк. – Фактът, че сте един от най-продаваните автори в света, повлия ли по някакъв начин на разбиранията ви за литературата? – Успехът отвори много врати пред мен. Не само вратите към приемите, които винаги са едни и същи, но и вратите към хората. Това ми даде възможност да пътувам, да се запознавам с хора, да стигна до извода, че понастоящем литературата заема много по-важно място от това, което е заемала преди десет-петнайсет години. Литературата днес е като киното. Най-използваното от нас средство за общуване са думите и изреченията, написаното и прочетеното, тоест Интернет. Благодарение на писмата на моите читатели си давам сметка, че в момента съществува такъв литературен подем, какъвто беше немислим преди десетина години. – Смятате ли, че в западния свят в тази епоха на култ към знаменитостите все още има място за интелектуалците? – Смятам, че невинаги културата и известността се противопоставят една на друга. Познавам много известни личности, които поставят своята известност в служба на благородна кауза. Споделям обаче мнението, че интелектуалецът в класическия смисъл на думата, тоест този, който непрестанно критикува света, без да направи нито крачка напред, без да стори абсолютно нищо, е отживял времето си. Анализирането не е част от живота ми. В този смисъл смятам, че всеки, който анализира света, без да участва в него, само си губи времето. – Възможно ли е посредством литературата да се постигне сближаване между народната и академичната култура? – Не считам, че между двете култури има разлика. Днешната народна култура е утрешната академична култура. Достатъчно е да си спомним за Шекспир, за ролята на жената, за Сервантес и ще видим, че именно народното начало е просъществувало и се е превърнало в класика.