Дейвид Балдачи пред БНР: С всяка прочетена книга ставаме по-човечни

Балдачи издава дебютния си роман през 1996 година „Абсолютна власт“ и той не просто се превръща в световен бестселър. По книгата е създаден и филм, в който Клинт Истууд влиза в ролята не просто на главния герой, но и на режисьор. До днес книгите на Дейвид Балдачи са издадени в над 80 държави, а продаденият им тираж е над 150 милиона копия. Последната, засега, част от поредицата за специален агент Атли Пайн, е „Финалът“. 

Как е създадена героинята Атли Пайн?

Посетих Гранд Каньон с приятели преди години. Гледките там ми спряха дъха. Като автор на трилъри и мистерии си помислих, че няма човек, който да е видял целия Гранд Каньон, той е огромен. Заинтригуваха ме тайните, които неизследваните му кътчета крият. Така се появи героинята ми Атли Пайн. ФБР агент, отговорен за този район – кътче, откъснато от цивилизацията. Емоционалния багаж, с който я натоварих, бе това, че тя губи своята сестра близначка, когато са на 6 години. Целият живот тя прекарва в мисли за отвличането на сестра ѝ. Атли става ФБР агент, за да помогне на другите хора да получат справедливостта, която не ѝ е била отредена. Мистерията около сестра ѝ обаче продължава да я тормози. Докато в един момент Атли си казва, че е време да разбера какво се е случило със сестра ѝ.

През какви промени преминава Атли Пайн по време на поредицата?

Когато за първи път я срещаме, тя е физически плашеща. Висока, много силна, поддържа се в добра форма, тя е ФБР агент, самотник. Има силно физическо присъствие. Но с течение на книгите, това, което исках да създам у нея, бе едно усещане за уязвимост и крехкост. Исках да я накарам да осъзнае факта, че няма всеки отговор. А що се отнася до съдбата на сестра ѝ – там няма никакъв контрол. Така тя започва да изследва миналото си. Онези моменти, в които се е случило отвличането. Ситуациите, които са били ужасни за нея. Трябва да премине отново през цялата тази болка. Книгите започват с един много силен главен герой, който си мисли, че е способен на всичко, за да разберем, че и Атли е човек, който притежава слабостите на всеки един от нас. Правим грешки, съмняваме се в себе си, не сме сигурни какво предстои – това е страшно.

„Финалът“ е книга, пълна с надежда – важна за съвременния свят.

Държавата ми, Америка, например, преминава през много в момента. Има хора, които искат да я видят разделена на няколко отделни държави, колкото и налудничаво да звучи това. Има много лоши новини и политически, и икономически. Ние, хората, обаче, сме упорити. Успявали сме да оцелеем след толкова много лоши събития. Моята държава е оцеляла, твоята държава също. Това се случва, защото имаме надежда. Ако отнемеш надеждата на хората, ти отнемаш и последното качество, което ги прави хора. Често поглеждам назад, имам се за ученик на историята. Защото не бих искал да повтаряме грешките на миналото. Ако погледнем след Първата световна война, Германия е оставена без никаква надежда. Напълно унищожена. Какво се случва? При тях идва лидер и той променя света по един ужасен начин. Той поема контрола над страната, тъй като хората нямат надежда за нищо по-добро и този човек ги повежда към катаклизмите на Втората световна война. Надеждата кара хората да бъдат най-добрата версия на себе си. Смятам също, че най-великото качество, което човек трябва да има, дори по-велико от любовта, е емпатията. С това качество се случват най-добрите неща. Помагаме на хората, опитваме да ги разберем. Не ги мразим, защото изглеждат по-различно от нас, или защото вярват на неща различни от това, в което ние вярваме. Смятам, че надеждата захранва емпатията. Искам да показвам и това в книгите си. Искам да уверя хората – въпреки че в момента всичко изглежда зле, утре ще получим нов шанс да постъпим правилно. Можем да го направим.

Атли Пайн е един от героите, които се опитват да поправят грешките на миналото и да запазят надеждата за по-добрия утрешен ден. Дали обаче „Финалът“ ще е последната книга, в която ще преживеем приключение с чаровната специална агентка?

Когато завърших „Финалът“, си помислих – добре, приключих с тази глава, Атли реши проблема със сестра си, всичко е наред. Според мен героинята ми има още накъде да расте. Бих искал да видя Атли и сестра ѝ заедно да работят по някой случай. Продадохме правата върху Атли Пайн на „Амазон студиос“. Те ще правят сериал по тази поредица. Много се вълнувам. Никога не отписвам напълно моите герои. Може да видите Атли и останалите в нова история. Те имат много повече енергия от това, което показаха в четирите книги, които им посветих.

Дейвид Балдачи е от авторите, които не пестят усилия за проучванията около книгите си. По този начин, той създава една по-пълноценна история, в която читателят не се двоуми дали да повярва.

„Писателят има нужда от едно много важно качество – безкрайно любопитство. Всеки ден се събуждам с желанието да науча нещо, което не съм знаел преди. Чета, гледам и слушам, поемам колкото се може повече информация. С колкото повече знание разполагам, толкова по-лесно ще ми е след това, когато пиша романите си, да извадя нова информация и да я използвам, за да създам по-оригинален сюжет. Ако не си заинтригуван от темата, по която пишеш, каквото и да създадеш – няма да бъде достатъчно добро. Защото ще правиш нещо, за което няма да си отдаден достатъчно на креативната си енергия“.

Съвсем скоро на българския пазар ще се появи „Дълги сенки„. Какво да очакваме?

„Дълги сенки“ е история с Еймъс Декър. В тази книга той ще трябва да се изправи пред много промени в живота си. Това никога не му е харесвало. В първите няколко глави на книгата преминава през ужасни лични преживявания. Толкова много неща, които той не иска, просто вече не са същите. Трябва да ги приеме. Ще се срещнете с Еймъс Декър, който още в началото на книгата е ядосан. Не е доволен от това как върви животът му в момента. Ще има много жертви, които ще провокират интереса ви с това кой ги е убил и защо. Детективът Декър и човекът Декър ще се срещнат и в тази книга. Ще ви разкрия толкова – въпреки любовта ми към героя, в „Дълги сенки“ го изправям пред много предизвикателства.

Дейвид Балдачи открива писането като призвание, когато неговата майка му подарява дневник. 

„Когато майка ми даде този тефтер, това промени живота ми. Винаги съм бил запален читател. Когато взех химикалка и започнах да пиша в тефтера, осъзнах, че мога да създавам сюжети, които хората да четат след това. Не съм поглеждал назад след това. Завърших и работих „Право“, за да изкарвам хляба си. Макар и тогава да не беше възможно, аз усещах, че един ден ще бъда писател.

Единствените хора, които знаеха, че пиша тогава бяха родителите ми, брат ми, сестра ми и съпругата ми. Не бях казал нито на приятелите, нито на колегите си. Мислех си тогава, че на никого не му пука дали пиша, или не. Това бе и нещо много лично за мен. Съпругата ми също много помагаше. Аз работех през деня, връщах се и през нощта пишех. Без нейната подкрепа нямаше да мога да го постигна. Когато първата ми книга се продаде, трябваше вече да кажа поне на най-близките ни приятели“.

От професията си на адвокат писателят все още пази топли спомени.

„Като адвокат работех много с думите. С тях се опитвах да убеждавам хората, разказвайки история. Когато се изправях пред съдията и журито, пак разполагах със своите думи. Те бяха моите инструменти за разказване на история. Животът ми бе изпълнен с думи. Работата ми като адвокат ме направи по-уверен за доста ситуации. Научи ме как ефективно да се срещам с хора и да говоря с тях. Разбрах как да разработвам и проучванията за романите си. Като адвокат се срещах с доста свидетели по случаите, по които работех. Разбрах как да извличам информация от хората, като ги убедя, че могат да ми имат доверие. В бизнеса с книгоиздаването правото също ми помогна много. Моята мантра е проста – никой не трябва да печели повече от продажбите на една книга от човека, който я е създал“.

Дейвид Балдачи е един от популярните 17 автори, които съдят компанията за изкуствен интелект OpenAI за „системна кражба в огромен мащаб“. Какво всъщност се случи?

Когато ChatGPT се появи, не знаех нищо за него. Синът ми, който е много по-технологично грамотен от мен, един ден ми показа за какво става въпрос. Влязохме в платформата и зададохме следното: Напиши сюжет, подобен на романите на Дейвид Балдачи. Появиха се две страници, в които текстът звучеше като комбинация между сюжети, написани в предишни мои книги. Имената на героите звучаха като моите, видях сюжетни линии, които сам бях измислил. Запитах се – как ли системата успява да се справи с това? Оказва се, че тази платформа е захранвана не само с моите книги, но и с истории и на други големи писатели. Така помагат на алгоритъма, създаден на базата на изкуствен интелект, да се научи да пише. Да прави онова, което писателите правят. 

Това е чудесно, но никой не ни бе казал, че разработват подобно нещо. На никого от нас не бе платено. Взимаш чужд труд, захранваш системата си с него, за да правиш пари. Това е кражба. И дори повече. Много онлайн магазини трябва да слагат знаци върху книгите, които продават – в зависимост от това дали са писани от човек, или от изкуствен интелект. Слагат и лимит върху книгите, които един автор може да публикува дневно. Защото в онлайн магазините се появяват хиляди книги. Тези трудове не са написани от някого. Предполагам, че с този софтуер спокойно могат да кажат – напиши ми книга като Дейвид Балдачи. И вече имаш готов продукт. Нима можем да позволим това? Нямам съмнение, че изкуственият интелект ще ни предостави много възможности и ще помогне на човечеството. Изкуствата обаче не са от областите, в които да влияе.

Трябва да съществуват регулации, да има закони за тази дейност. Иначе ще настане странен хаос и то много бързо. Пуснеш ли подобен дух от бутилката, много е трудно да го върнеш обратно, категоричен е авторът.

Каква е според Вас ролята на читателите в съвременния свят?

Мога да говоря с някого в стая за пет минути и да разбера дали е читател, или не. Познавам това дори по маниерите на човека. По това как се отнася с останалите. По знанието му за най-актуалните събития в света. Както и по дълбочината, с която мисли за тях. Можеш да знаеш много за наболелите проблеми в света, но да имаш много повърхностно разбиране за тях. А четенето допринася с дълбочина за много ситуации и въпроси, които не се решават с поредния пост, видян в мрежата. Този мозък ни е даден, за да правим нещо с него. Нали? 

Най-много ползи за това ни носи четенето. То е като горивото за колите. Ако не четеш, откъде ще идва то? Можеш да поемеш много лошо гориво – като повечето информации в интернет. Или да четеш книги и мозъкът ти да заработи на много по-високо ниво. Ако всеки четеше щяхме да имаме много по-добър свят. Книгите ни учат на емпатия, толерантност, търпение. С всяка прочетена книга, ставаме все повече човеци. 

Цялото интервю на Дейвид Балдачи пред Иван Русланов в „Понеделник вечер“ по БНР можете да чуете в звуковия файл. 

Заглавието е на предаването „Понеделник вечер“.