„Елизабет Финч“ е задълбочен роман, посветен на философията и историята на изкуствата, който същевременно забавлява

Тамара Вълчева, вестник „Капитал“

Читатели и критици единодушно определят всяка следваща книга на британския писател Джулиан Барнс като „най-добрата, върхът в кариерата му, лебедовата песен“. Тази възхита се повтаря поне от 2011 г., когато беше отличен с „Букър“ за „Предчувствие за край“. Сред неговите над двадесет книги има и роман, в който Барнс използва за пример живота на Тодор Живков и тоталитаризма – „Бодливото свинче“ (1992). Но Джулиан Барнс пак успя да изненада всички, на 76 години той отново ни доставя интелектуална наслада с романа си „Елизабет Финч“, а само преди година бяхме убедени, че след „Мъжът в червеното палто“ няма как да напише по-задълбочена, забавна, човеколюбива книга, учебник по история на културата и хуманизма. Ето, че „Елизабет Финч“ е именно такава.

С романа си съвременният класик на британската литература ни кани в курс по „Култура и цивилизация“, воден от уравновесената и донякъде загадъчна Елизабет Финч. Захване ли се читателят с този курс, трябва да е готов да спори, да бъде предизвикван, да се кара с Барнс и Финч или да клати одобрително глава, да хвърля книгата, да я подхваща отново.

Тук Барнс доразвива тезата си, с която завършва „Мъжът в червеното палто“, когато, обиден на англичаните за това, че гласуваха за Брекзит, написа: „Шовинизмът е една от проявите на невежеството“. Според Барнс не трябва да се предоверяваме на националните митове, колективната ни памет и история: „За да повярваме в онова, което смятаме, че нашата нация символизира, ние трябва непрекъснато, ежедневно, чрез малки или големи действия и мисли да се заблуждаваме, докато постоянно репетираме своите утешителни приказки преди лягане. Митове за расово и културно превъзходство“.

Не се подвеждайте, нито авторът, нито неговата героиня ще размахват пръст и ще поучават читателя, напротив, в традицията на добрата английска литература той е зареден с доза скептицизъм, лека отдалеченост, хумор и е далеч от ниската емоционална интелигентност, която превръща в престрелка размяната на мнения у нас. Твърденията му са подкрепени с изобилие от цитираната литература, препратки, реминисценции и исторически факти.

Преподавателката Финч ни подканя да четем дневниците дори на Хитлер: „Опознай врага си – основно и неопровержимо правило, дори мъртвия враг, защото той нерядко се възражда. А и както е казал един велик писател: „Тези чудовища ни обясняват историята.“

Докато Барнс е писал романа, войната в Украйна все още беше немислима, но днес звучи пророчески. Неговите разсъждения са продължение на цяла една линия в творчеството на Барнс – за осмислянето на паметта и историята. Без значение колко се е променил стилът му от постмодерния му роман „Папагалът на Флобер“ до днес, червената нишка за историята и преосмислянето ѝ е постоянна: „Защо да очакваме, че колективната ни памет – която наричаме история – е по-безпогрешна отличната ни памет?“. Той е убеден, че историята не е инертна и летаргична и не чака да насочим към нея бинокъл, тя е активна, дори я определя като вулканична. Възможно е да избухне и тогава да прозрем какво означава национално лицемерие – като пример за такова дава сънародниците си.

Друга повтаряща се тема в почти всички книги на Барнс, особено след смъртта на съпругата му през 2008 г., е темата за смъртта и скръбта. Затова и някак съвсем логично в романа обичната и боготворена от всички госпожа Финч умира и точно това е моментът, в който романът оживява и се напълва с живот. След кончината й Нийл, на когото е завещала своите дневници, си спомня за нейния интерес към езически император на Рим Юлиан Отстъпник и започва да изследва живота му. Сериозността не е несъвместима със забавлението, пише Барнс и го доказва с майсторско писане на задълбочен роман, посветен на философията и историята на изкуствата, който същевременно забавлява. Не без помощта и на добрия превод на Надежда Розова, която пое щафетата от Любомир Николов в превеждането на Барнс, на български са излезли вече тринадесет негови книги, всички издадени от „Обсидиан“.