Беатриче Салвиони: Благодарна съм на всички, които ме научиха да не позволявам да ме заглушават и да извисявам глас

Литературно събитие в Италия се оказа „Непокорната“ на Беатриче Салвиони. Тя е само на 28 г., а вече я сравняват с Елена Феранте и Виола Ардоне, като правата за нейния дебютен роман са взели 32 страни. Беатриче е дипломиран филолог, отделно учи в школата по творческо писане на Алесандро Барико. „Непокорната“ разказва за две ученички от малък град в Северна Италия, чиито характери се каляват в епохата на Мусолини. Въпреки суровите порядки, книгата в превод на Нели Раданова звучи умиротворено, с много живи детайли от всекидневието на италианските семейства в един труден за тях период. Говорим с авторката със съдействието на изд. „Обсидиан“.

– Здравейте, Беатриче, поздрави от България! Нашата страна е една от 32-те държави, в които романът ви излиза. Как приемате този успех, чувствате ли се като изгряваща литературна звезда ?

– Поздрави и от мен! Чувствам се просто като момиче, което винаги е било обсебено от историите. Момиче, което написа книга, а тя си намери хора, готови да се погрижат за нея и да я представят на възможно най-много читатели. За това съм безкрайно благодарна.

– Откога е страстта ви към писането и кое ви насърчи за този дебют?

– Ще прозвучи банално, но откакто се помня, влечението към историите винаги ме е съпътствалo. Всичките ми влюбвания съм ги преживяла с книгите. А заедно с четенето се появи и нуждата да пиша. Първият публикуван роман много често не е първият написан. „Непокорната“ е предшествана от многобройни опити, които ми позволиха да намеря точния глас и да поместя Мадалена и Франческа – главните ми героини, в история, където да се разгърнат по най-добрия начин. Връзката между тези две момичета, както и между тях и мен стана по-силна, защото дълго ги държах до сърцето си. Едната е бунтарка и безразсъдна, другата – по-срамежлива и покорна, но благодарение на срещата им тя също започва да се освобождава от своята нерешителност и безропотност. „Непокорната“ се роди от неразривната им връзка, от влиянието им една на друга, от взаимната им промяна и израстване. Също и от моята обсебеност от гласа – важно е да бъдеш чут, да се бориш за това, което смяташ за правилно, да осъзнаваш силата на думите, които изричаш.

– А кой образ пръв се роди във въображението ви – на Франческа или на Мадалена, чий характер е по-близък до вашия?

– Мадалена и Франческа се родиха заедно. Нужни са си една на друга, именно заради това са неразделни. Мадалена (с прякор Злосторницата) е персонажът катализатор, който позволява на Франческа да направи първата стъпка към извоюването на свободата си и на собствения си глас. В същото време Франческа е убежище за Мадалена, възможност да открие, че вече не е сама; човек, който ù помага да се отърси от сенките, които са съпътствали живота ù.

Като малка повече приличах на Франческа – спазвах стриктно правилата, имах нужда на всяка цена да бъда „добро момиче“. Лека-полека станах по-непокорна. Да се ​​научиш съзнателно на неподчинение, което ти позволява да изградиш своя собствена идентичност и светоглед, си е дълъг процес. И като всички такива процеси, той се състои от преживявания и срещи. Благодарна съм на всички, които ме научиха да не позволявам да ме заглушават и да извисявам глас.

– Толкова сте млада, а се връщате в началото на миналия век. Защо поставихте героините ви в тежък период от историята на Италия?

– Търсех историческа епоха, която най-много да влиза в конфликт с желанието на двете ми героини да бъдат чути. Трийсетте години на ХХ в., особено периодът на Италианската колониална империя и войната в Етиопия, когато народната подкрепа спрямо режима все още е била силна, ми послужиха като архетипно време, в което триумфират сексизмът, мъжкият шовинизъм и расизмът. Става дума за исторически период, в който гласът на две момиченца няма значение за никого. Време, в което да си жена, означава да си силна и жизнена, защото съдбата ти е да раждаш синове, които да бъдат изпратени на война, за да служат на страната, а да си мъж, означава да се усъвършенстваш в насилието и те учат, че единственият начин да защитиш честта си, са измамата и войната. Тази присъда е вездесъща, прониква във всяко семейство, независимо от социалната класа.

Франческа, която разказва историята, е научена да се срамува от тялото си и да внимава на всяка крачка поради заплахата от чувство на вина, защото каквото и да ù се случи, винаги ще бъде по нейна вина. Мадалена ще я накара да разбере, че съществува и друг начин да мислиш за тялото си – просто като инструмент за съществуване в света. Но предизвикателството е голямо, тъй като двете момичета се опитват да намерят своя собствен път, докато са затворени в клетка.

Поставянето на една история в миналото ни позволява да погледнем назад и да отсъдим с по-голяма яснота, а също така хвърля светлина върху смущаващите прилики с настоящето – сексизмът, мъжкият шовинизъм и расизмът присъстват и днес и тровят живота ни. От нас зависи да ги разпознаем и да надигнем глас, за да им се противопоставим.

– Очевидно сте проучвали времето, за което пишете. Как си обяснявате факта, че много хора са харесвали Мусолини?

– Докато търсех материали в архивите, за да успея да пресъздам по възможно най-добрия начин историческия период и начина, по който са виждали света обикновените хора през 30-те години, намерих писма до Мусолини, както и страници от дневник, в които той е описан като спасител, като надежда, почти като светец. Всеки ден е получавал хиляди писма с молби от най-различни податели. Разбираемо е защо в очите на много хора Мусолини е бил като месия, ако разгледаме начина, по който пропагандата на режима е искала да се възприема Дучето – в училищата портретът му е поставян до разпятието. Начин да се внуши на учениците още от малки, че погледът на Мусолини е като погледа на Бог, на зъл бог, вездесъщ и готов да накаже всеки грях, защото нищо не може да му убегне. Разбира се, не всички са се възхищавали на Дучето, имало е и такива, които са го презирали и смятали за нелепа фигура. Но е било опасно това да се споделя открито.

– Как живеете във вашата област Ломбардия, която описвате в книгата, от какво се вълнуват днешните млади хора там?

– Твърде често ми се случва да чуя, че ние, младите, сме апатични и не ни се върши нищо. Не е вярно! Това, което може би ни липсва, е надеждата, че някой наистина ще ни отдели от времето си, за да разговаря с нас и да ни изслуша. Имаме голямо желание да създадем нещо хубаво, да намерим мястото си в бъдещето. Смятам, че ни вълнуват нещата, които вълнуват всички младежи по света: да се запознаваме, да се срещаме и да се смеем заедно, а също да играем, защото никога не трябва да се губи желанието за игра дори когато пораснем. И да се занимаваме с истории под каквато и да е форма.

– Вие кого четете и харесвате от съвременната италианска литература? 

– Всеядна читателка съм. Чета много книги от най-различни жанрове. Сред съвременните италиански автори, на които се възхищавам най-много, са Донатела ди Пиетрантонио, Николо Аманити, Виола Ардоне, Розела Посторино, Саша Наспини, Франческа Манфреди, Емануеле Треви, Елена Феранте, Марко Мисироли.

– Какво знаете за България? Впрочем корицата на книгата ви е дело на българка, разкажете ни как я избрахте?

– Никога не съм била в България. Знам, че има невероятни изографисани манастири, като например Рилския, близо до София.

Открих, че снимката на корицата е дело на българската фотографка Таня Граматикова и потърсих още нейни снимки в интернет. Лицето на момичето от корицата ме очарова, защото е много близо до представата ми за лицето на Мадалена: излъчва сила, но и неохота; погледът е сведен не от страх, а от гордост. Много ми харесва! Италианската издателска къща ми беше предложила пет фотографии, от които да избера изображението за корицата. Веднага щом я видях, разбрах, че е точната! Много други издателства по света също избраха нея.