Говорете с децата си!

Автор: Людмила Еленкова
Списание „Книжарница“, бр. 196

Нека си представим реално сюжета от този роман – жега е, живеем във влажно градче с тропически климат, някъде през 90-те, несмущавани от днешните комуникации, отдали сме се на ленност и спокойствие, или поне на обичайни грижи, преди всекидневието ни да съсипе банда хлапета между 9 и 13 години. Те нахлуват, вандалстват в магазините и на сутринта изчезват внезапно, както са се появили. Говорят на език, неразбираем от никого, поведението им е на престъпници, а за капак повличат и други деца от града, докато родителите им треперят от страх.

Може би е странно точно през юни – месец на детския празник, начало на лятото и тръпката за ваканция, да се чете „Република от светлина“. Всъщност има смисъл. Той се състои във философската и леко мрачна, въпреки заглавието тема – жестокостта на децата. Постарал се е да я види от всички страни испанецът Андрес Барба. Четиресет и шест годишен, дали самият той е родител не знаем, но има опит с ученици, което плюс таланта му да пише, прави книгата удоволствие. Оставете сравненията с Итало Калвино и Джоузеф Конрад, макар да са верни. Сдържан на чувства, авторът излива в монолог терзанията на един социален работник – героят на тази книга, като прави паралел между неговото хармонично семейство и безпризорните деца, джунглата в съседство и тяхната, привидно дива, но подчинена на свои правила общност. И най-важното, изтъква липсата на връзка между два свята – единият в ролята си на държавна институция, другият – подвластен на инстинктите и отмъщението.

Къде е изходът, решението, светлината? В края на книгата, когато възрастните влизат в детското убежище, и откриват късно именно в причудливите отражения на стъкла и огледала подредбата на нещо ново, безпомощно, затова пък свещено, за което нашата цивилизация не е подготвена. Живеем като на игра, без посока и бъдеще, с ярост и в мълчание, а е добре да спрем и говорим с децата си навреме, ако не искаме да ги загубим.